— Наистина?
— О, стига, Стефани, разбира се, че не. Това би било твърде глупаво.
Той тръгна пред нея, преди тя да се опита да го срита. Първо той, после и тя, влязоха през отключената врата. Стефани се изненада колко чисто, добре осветено и обикновено изглеждаше помещението. И миришеше хубаво. Успокояващо.
Гастли Биспоук излезе от задната стаичка и когато ги видя, се усмихна и стисна топло ръката на Скълдъгъри. Беше широкоплещест, а белезите покриваха цялата му глава. Когато Скълдъгъри се обърна да представи Стефани и видя как е зяпнала, той сви рамене.
— Не й обръщай внимание — подхвърли детективът. — Тя така си зяпа, когато среща нови хора.
— Свикнал съм — каза Гастли без да сваля усмивката от лицето си. — Искате ли да си стиснем ръцете, госпожице, или да започнем с нещо по-лесно като помахване?
Стефани усети, че се изчерви и бързо изпъна ръка. Тази на Гастли бе нормална, но корава и силна.
— Имаш ли си име? — попита я той.
— Още не.
— По-добре да си сигурна, че наистина искаш такова, преди да започнеш да мислиш по въпроса. Този живот не е за всекиго.
Тя бавно кимна, несигурна накъде бие шивача. Той се отдръпна от нея, за да я поогледа.
— Имало е проблеми?
— Малко — призна Скълдъгъри.
— Тогава вероятно имаме нужда от подходящо облекло. — Гастли извади бележниче и започна да нахвърля нещо на него. — Имаш ли си любим цвят? — попита той Стефани.
— Моля?
— За дрехи. Някакви предпочитания?
— Не съм сигурна, че разбирам…
— Не всички от дрехите, които шия, са просто брилянтни произведения на шиваческото изкуство. Понякога, в определени ситуации, изпълнявам и по-специални желания.
— Като например да те пази, докато всичко това приключи — допълни Скълдъгъри. — Гастли може да ти направи костюм, не твърде официален, който като нищо може да ти спаси живота.
— Мода — каза Гастли и повдигна рамене. — Въпрос на живот и смърт. И така, имаш ли си любим цвят за дрехи?
— Аз… не съм сигурна, че мога да си го позволя…
— Ами ще го сложа на сметката на Скълдъгъри. Давай смело.
Стефани примигна объркано. Беше свикнала майка й да купува всичките й дрехи и тази стъпка бе доста неочаквана за нея.
— Не знам, не съм сигурна… Черно?
Гастли кимна и започна да пише.
— Не можеш да сгрешиш с черното. — Той погледна детектива. — Нека само да приключа и тогава ще поговорим на спокойствие.
Докато го чакаха, Скълдъгъри и Стефани се разходиха до задната част на магазина. Материали и платове от всякакви разновидности бяха подредени старателно на огромни рафтове покрай стените. В средата на стаята имаше един-единствен работен плот, а втора врата водеше към задната стаичка, която Гастли използваше за почивка и посрещане на гости.
— Ще ми шие дрехи ли? — прошепна Стефани.
— Да.
— Не трябва ли да ми вземе мерките, или нещо такова?
— Само един поглед му е достатъчен.
Те прекосиха прага към малката гостна и малко след това Гастли се присъедини към тях. Двамата посетители се разположиха на тесен диван, а Гастли седна в креслото срещу тях и сплете пръсти.
— И така, за какво става въпрос?
— Разследваме убийството на Гордън Еджли — започна Скълдъгъри.
— Убийство?! — рече Гастли стреснат.
— Наистина.
— Но кой би искал да убие Гордън?
— Смятаме, че е Серпин. Мислим, че е търсил нещо.
— Скъл, — намръщи се Гастли — обикновено, когато искаш помощта ми, просто ме помъкваш нанякъде и ме забъркваш в побоища. Никога досега не си ми обяснявал за какво ти трябвам. Защо сега го правиш?
— Имам нужда от различна помощ този път.
— Значи не ти трябвам, за да удрям хора?
— Не. Искаме само да ни помогнеш да разберем какво търси Серпин.
— Разбирам — замислено поклати глава Гастли.
— Не разбираш, нали?
— Не. Наистина не схващам какво искате да направя.
— Смятаме, че Серпин търси Скиптъра на Древните — каза Стефани и усети как Скълдъгъри се свлича смутено на възглавницата до нея.
— Кое? — Усмивката на Гастли се появи отново. — Не говорите сериозно, нали? Виж, не знам какво ти е наговорил скъпият ми приятел, но Скиптъра не съществува.
— Серпин не мисли така. Смятаме, че това има нещо общо със смъртта на чичо ми.