— Значи не можем да разгледаме колекцията на семейството му? — попита Стефани.
— Гастли е добър човек и добър приятел и е възможно най-добрия човек, когото можем да имаме на наша страна, но е и сред най-опърничавите хора, които познавам. След четири дни, когато помисли, ще си промени решението и с удоволствие ще ни даде да погледнем, но дотогава нямаме надежда.
— Дали тези книги ги няма и в библиотеката на Чайна.
Скълдъгъри издаде звук подобен донякъде на смях и изсумтяване едновременно:
— Чайна търси тези книги от години, но те са заключени там, където дори тя не може да ги достигне.
— Значи знаеш къде са?
— В Хранилището.
— В някакво хранилище? И какво от това?
— Не някакво хранилище, а Хранилището. Поредица от помещения под Дъблинската общинска галерия по изкуствата, много добре защитени, с охрана, която не се отнася добре с натрапниците.
Стефани помисли, преди да се обади.
— Значи Гастли ще си промени решението след четири дни?
— Обикновено толкова му отнема.
— Но ние нямаме четири дни, нали?
— Не, нямаме.
— Тогава знаеш какво трябва да направим, нали?
— За съжаление, да.
— Трябва да видим какво има в тази колекция.
Скълдъгъри се обърна към нея.
— Знаех си, че ще си добра. Още когато те видях, усетих, че имаш усет за тази работа.
— Значи ще се промъкнем в Хранилището.
Той кимна неохотно.
— Ще се промъкнем в Хранилището.
Дъблинската общинска галерия по изкуствата се намираше в една от по-заможните части на града. Блестящ триумф на архитектурата, цялата от стомана и стъкло, тя се издигаше гордо и самотно, а големите градини около нея я отделяха на порядъчно разстояние от останалите сгради.
Стефани и Скълдъгъри спряха от другата страна на улицата и започнаха нещо, което детективът нарече „предварително наблюдение“. Още нямаше да влизат с взлом в Хранилището, увери я той, бяха дошли, само за да видят с какво ще трябва да си имат работа. Минути по-късно няколко човека от обслужващия персонал и около половин дузина пазачи напуснаха сградата след края на смяната си. Двама души, мъж и жена, облечени в сини комбинезони, подминаха отиващите си и влязоха в галерията, като заключиха вратите след себе си.
— А — обади се Скълдъгъри изпод шала си. — Може да имаме проблем.
— Какъв проблем? Онези ли? Кои са те?
— Нощната смяна.
— Двама души? Само толкова?
— Не са точно „души“.
— Кои са тогава?
— Не толкова кои, колкото какво.
— Кълна се, Скълдъгъри, или ще ми дадеш ясен отговор, или ще намеря най-голямото куче, което някога си виждал, и ще му каже да те зарови в някоя дупка.
— О, колко очарователно наистина. — Скълдъгъри се прокашля, макар че нямаше какво да го дразни и гърло, през което да кашля. — Забеляза ли как се движеха?
— Много, не знам… грациозно. Е, и? Танцьори ли са? Хранилището има балерини за пазачи?
— Те са вампири — отвърна детективът. — Хранилището има вампири за пазачи.
Стефани красноречиво подаде глава от прозореца и погледна нагоре.
— Слънцето още грее, Скълдъгъри. Още е светло.
— Това не ги интересува.
— Слънчевата светлина не ги ли убива? — намръщи се момичето. — Не ги ли превръща в прах, в живи факли или нещо такова?
— Ами не. На слънце вампирите единствено хващат тен, като теб и мен. Е, като теб. Аз по-скоро избелявам.
— Значи слънцето не им действа?
— Възпрепятства ги. Отслабва способностите им. През деня те са в общи линии смъртни, но когато слънцето залезе, силите им се развихрят.
— Не знаех това.
— И двама от тях работят нощна смяна в Хранилището. Перфектните кучета-пазачи.
— Ако слънчевата светлина не ги наранява, вероятно и кръстовете не могат, предполагам?
— Най-добрият начин да спреш вампир е с един куп куршуми, но тъй като не искаме да нараняваме никого, можеш да видиш проблема ни.
— Трябва да има начин да се промъкнем покрай тях. Може да се престорим на чистачи например.
— Никой не работи около вампири — те не правят разлика между съюзници и плячка. Не могат да устоят на жаждата за кръв, така както молец не може да устои на ярка светлина. Те са убийци: най-ефективните и смъртоносни убийци на планетата.