— Страшничко.
— Ами да, вампирите не са известни с миловидността си.
— Тогава ще трябва да измислим нещо много, много умно.
Скълдъгъри постоя известно време без да продума и после сви рамене.
— Е, предполагам, че съм доста добър в това.
9.
Тролът по Уестминстърския мост
Скълдъгъри върна Стефани у дома и докато тя лежеше в леглото си същата нощ и се унасяше в сън, една млада жена в Лондон клечеше и се взираше в мрака.
— Ало?… Има ли някой там долу?
Тъмните води на Темза се носеха стремително под нея, но никой не отвърна. Тя провери колко е часът и се огледа. Оставаха седем минути до полунощ и Уестминстърският мост бе празен. Идеално.
— Ало? — повтори тя. — Трябва да говоря с теб!
Един глас се обади:
— Няма никого тук долу.
— Мисля, че има!
— Не. Няма!
— Мисля, че там долу има един трол. Искам само да си поговоря с него.
От сенките се подаде лице, дребно и спаружено, с огромни уши и чорлава черна четина на главата. Огромни очи примигнаха срещу нея.
— Какво искаш? — попита тролът.
— Искам да говоря с теб — отвърна младата жена. — Казвам се Танит Лоу. А ти?
Тролът тръсна глава.
— Не, не, не казвам. Това не го казвам.
— О, да, троловете имат само едно име, нали така?
— Да, да, едно име. Не го казвам.
— Но мога да опитам да позная, нали такива са правилата? Ако позная вярно, какво се случва?
Тролът се ухили и в устата му лъснаха множество остри жълти зъби.
— Ще живееш.
— А ако сбъркам?
— Ще те изям! — изкикоти се създанието.
— Звучи като забавна игра — усмихна се Танит. — По кое време играеш обикновено?
— Полунощ, точно в полунощ. Да, да, да. Когато съм силен!
— И изскачаш отдолу срещу всеки, който минава по този мост тогава, нали?
— Три опита — закима усърдно тролът. — Имат три опита. Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам.
— Искаш ли да играеш с мен?
Изражението на трола стана по-сериозно.
— Още не силен. Да почакаме, да, да. Точно в полунощ.
— Но ние не трябва да чакаме, нали? — нацупи се Танит. — Искам да играя сега. На бас, че мога да позная името ти.
— Не, не можеш!
— На бас, че мога!
— Не, не можеш! — изкикоти се отново тролът.
— Качи се оттам и ще видим.
— Да, да, да поиграем!
Танит пак погледна часовника си и отстъпи крачка назад, когато тролът се покатери при нея. Две минути до полунощ. Бе дребен, стигаше до кръста й, ръцете и краката му бяха тънки, коремът — издут. Ноктите му бяха корави и заострени и той се хилеше в очакване, макар да стоеше на разстояние.
Тя поразкопча палтото си и му се усмихна отново.
— Хубавец си ти, а? И си единственият трол в Лондон, нали?
— Сам-самин — гордо се изпъчи той. — А сега играем! Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам. Давай, давай, давай!
— Да видим! — Тя направи крачка напред. Тролът присви очи и пак мръдна далеч от нея, към ръба на моста. Тя спря. — Името ти Болохолоу ли е?
Тролът изрева от смях.
— Не, не, не Болохолоу! Два опита остават, само два!
— По-трудно е, отколкото си мислех — каза Танит. — Ти май си много добър, а?
— Най-добър! Най-най-добър!
— Сигурно малцина са познали името ти, м?
— Никой — изкиска се дребният звяр. — Познай, познай!
— Дали е… Фърнинабоп Капруки?
Тролът кресна щастливо и се разтанцува, а Танит използва момента, за да се приближи още малко.
— Не Фърнинабоп! Не Капруки!
— Еха. — Танит си придаде притеснен вид. — Не се справям много добре, нали?
— Ще те изям!
— Много минувачи ли ядеш?
— Мда, мда, мляс, мляс.
— Целите ги излапваш, а? А те крещят и плачат, и бягат…
— Но ги спипвам! Като дойде полунощ съм силен и голям, и бърз, излапвам ги, целите ги излапвам! А те се борят и шават, и ме гъделичкат отвътре!
— Да се пробвам за последен път тогава. Името ти е… Румпелщитскин?
Тролът падна по гръб от смях.
— Не, не! — успя да продума насред пристъпа си на веселие. — Винаги с това опитват! Все го бъркат!