— Нормално.
— Точно така. Най-много обаче плашеха татко ти.
— Защо?
Бащата на Стефани излезе от къщата, вече обут, и затвори входната врата след себе си.
— Мисля, че приличаше на Гордън повече, отколкото му се иска да си признае — тихо каза майка й и тогава Дезмънд се качи в колата.
— Добре — гордо заяви той. — Готов съм!
Те го погледнаха и той кимна уверено. Закопча колана си и завъртя ключа. Стефани помаха на Джаспър, осемгодишен хлапак, ощетен от природата с огромни уши, а баща й даде заден ход, превключи скоростите и колата отпраши по пътя, като почти катурна кофата за боклук пред дома им.
Пътят до офиса на адвоката в града им отне малко по-малко от час, така че пристигнаха с двадесет минути закъснение. Бяха въведени в малкия кабинет, твърде задушен, за да може да се нарече уютен, с голям прозорец, предлагащ прекрасна панорамна гледка към отсрещната тухлена стена. Фъргус и Берилия вече ги чакаха и демонстрираха недоволството си от протакането, като погледнаха едновременно часовниците си и се намръщиха. Родителите на Стефани се настаниха в свободните столове, а тя застана права до тях. Адвокатът Феджуик ги изгледа през пропуканите стъкла на очилата си.
— Да започваме вече, а! — сопна се Берилия.
Феджуик, дребничък мъж с форма и вид на запотена топка за боулинг, опита да се усмихне:
— Чакаме още някого.
Очите на Фъргус се изцъклиха.
— Кой? — започна да настоява той. — Няма никой друг, ние сме единствените роднини на Гордън. Кой е? Да не е от някоя благотворителна фондация? Никога не съм им вярвал. Все нещо искат.
— М-м, не, не е благотворителна фондация — отвърна Феджуик. — Но той предупреди, че може да закъснее.
— Кой предупреди? — попита бащата на Стефани и адвокатът сведе поглед към отворената пред него папка.
— Много необичайно име. Изглежда чакаме някой си г-н Скълдъгъри Плезънт1.
— Кой пък е този, за Бога? — раздразнено запита Берилия. — Звучи като някакъв, като някакъв… Фъргус, как ти звучи?
— Като някакъв хахавелник — отвърна Фъргус, вперил гневен поглед във Феджуик. — Такъв ли е?
— Наистина нямам представа. — Мижавото подобие на усмивка на лицето му повехна пред изпепеляващо вторачените в него Фъргус и Берилия. — Но съм убеден, че скоро ще се появи.
Фъргус се навъси още повече и присви очички, доколкото му бе възможно.
— И откъде знаете?
Феджуик като че си прехапа езика, неспособен да му предложи отговор, и тогава вратата се отвори, и мъжът със светлокафявото палто влезе в стаята.
— Извинявайте за закъснението. — Той затвори вратата зад себе си. — Страхувам се, че беше неизбежно.
Всички в стаята го зяпнаха — шала му, ръкавиците и чорлавите ситни къдрици. Навън лятото блестеше в целия си разкош, определено не предполагащ подобно облекло. Стефани се взря в косата — от толкова близо дори не изглеждаше истинска.
Адвокатът се прокашля.
— Хъм, вие ли сте Скълдъгъри Плезънт?
— На вашите услуги — отвърна мъжът.
Стефани можеше да слуша този глас цял ден. Майка й, макар и неуверено, бе поздравила странника, ала баща й го наблюдаваше с израз на предпазливост, който Стефани никога не бе виждала на лицето му. След миг тази предпазливост изчезна, той кимна вежливо и съсредоточи вниманието си към Феджуик. Фъргус и Берилия още зяпаха.
— Да не би нещо да не е наред с лицето ви? — обади се Берилия.
Феджуик отново се прокашля.
— Така, хайде да започваме работа, вече се събрахме. Чудесно. Много добре. Предстои да прочета, разбира се, завещанието на Гордън Еджли, подновено за последно, преди близо година. Гордън ми беше клиент почти две десетилетия и през това време го опознах много добре, тъй че ще си позволя да изкажа на вас, неговите приятели и роднини, своите най-дълбоки…
— Да, да, да! — Махна с ръка Фъргус. — Може ли да прескочим тая част? Вече закъсняваме. Да стигнем до там, където получаваме разни работи. За кого е къщата? А вилата?
— За кого са парите? — включи се Берилия, приведена напред в креслото си.
— За кого са приходите от авторските права? — продължи Фъргус.
Стефани хвърли кос поглед към Скълдъгъри Плезънт. Той стоеше облегнат на стената, с ръце в джобовете, обърнал глава към адвоката; под тъмните си очила очите му можеха да следят когото и да било в стаята. Тя отново се обърна към Феджуик, който бе взел лист хартия от бюрото си и го четеше.