— На брат ми Фъргус и прекрасната му съпруга Берилия — започна той и Стефани с мъка удържа смеха си, — оставям колата си, лодката и един подарък.
Фъргус и Берилия премигнаха по веднъж.
— Колата? — повтори Фъргус. — Лодката? Че защо ще ми оставя лодката си?!
— Ти мразиш водата — каза Берилия с глас, клокочещ от гняв. — Става ти лошо.
— Така е! И той го знаеше! — запени се и Фъргус.
— А кола вече си имаме! — рече Берилия.
— А кола вече си имаме! — повтори мъжът й.
Берилия така стърчеше от стола си, сякаш всеки момент щеше да скочи на бюрото.
— Този подарък — изскърца заплашително тя. — Парите му ли са?
Г-н Феджуик се изкашля нервно, извади малка кутия от едно чекмедже на бюрото и я побутна към тях. Те впиха погледи в кутията. И я гледаха, и гледаха. Сетне и двамата посегнаха едновременно и пред очите на Стефани взеха да си шамаросват ръцете взаимно, докато най-сетне Берилия успя да грабне кутийката и да отвори капака й.
— Какво е? — пророни Фъргус. — Ключ към банков сейф? Или, или номер на сметка? Това ли е, какво е? Жено, какво е?!?
Цветът се бе дръпнал от лицето на Берилия и ръцете й трепереха. Тя настървено примигна няколко пъти, за да не се разплаче, и обърна кутията към всички. Видяха брошка с размерите на подложка за чаша, сгушена върху плюшена възглавничка. Фъргус се ококори.
— Няма дори скъпоценни камъни! — Берилия звучеше като обесена. Фъргус зяпна като стреснат рибок и се обърна към Феджуик.
— Какво друго получаваме? — попита той паникьосан.
Г-н Феджуик отново опита да се усмихне.
— Ами, хъм, любовта на брат ви?
Разнесе се пронизителен скимтеж и на Стефани й бе нужен миг, преди да осъзнае, че е дошъл от Берилия. Феджуик продължи със завещанието, опитвайки се да не обръща внимание на прикованите в него ужасени погледи на Берилия и Фъргус.
— На моя добър приятел и съветник ще дам един свой съвет — Пътят си е твой и не желая да те отклонявам от него, но понякога най-големия ни враг сме ние самите, а най-голямата битка е срещу мрака в душите ни. Наближава буря; понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.
Стефани и всички останали погледнаха към г-н Плезънт. Знаеше си, че има нещо различно у него, още когато го видя за първи път — нещо екзотично, мистериозно, опасно. В отговор на думите, той само сведе глава. Не предложи обяснение, какво биха могли да значат думите.
Фъргус потупа жена си по коляното.
— Видя ли, Берилия? Кола, лодка, брошка, не е толкова зле. Можеше и на нас да остави някакъв глупав съвет.
— Уф, я да млъкваш! — изръмжа му Берилия и Фъргус се сви в стола си.
Г-н Феджуик продължи:
— На другия си брат, Дезмънд, късметлията на семейството, оставям съпругата му. Мисля, че може да ти хареса, Дезмънд. — Родителите на Стефани си стиснаха дланите и споделиха тъжни усмивки. — Сега, след като успя да откраднеш приятелката ми, може да я заведеш на вилата ми във Франция, която също ти оставям.
— Дава им вилата? — викна Берилия и скочи на крака.
— Берилия — каза Фъргус, — моля те…
— Знаеш ли колко струва тази вила?! — Берилия изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да връхлети върху родителите на Стефани. — На нас ни дава брошка, на тях — вила? Те са само трима! Ние сме с Каръл и Кристъл! Имаме повече деца! Трябва ни още място! С какво те са заслужили вилата? — Тя се опита да им набута кутийката: — Размяна!
— Г-жо Еджли, моля заемете отново мястото си или няма да сме в състояние да продължим — прекъсна я г-н Феджуик и след продължително цъклене. Берилия си седна.
— Благодаря ви. — Феджуик, като че ли не беше в състояние да понесе повече вълнение днес. Той навлажни устни, понамести очила и пак се взря в завещанието. — Ако съжалявам за нещо в живота си, то е, че така и не станах баща. Понякога, като виждам какво са натворили Фъргус и Берилия, се радвам на късмета си, но понякога сърцето ми се къса. И така, накрая, на племенницата ми Стефани…
Стефани се ококори. Какво? Тя също щеше да получи нещо? На Гордън не му е стигало да им завещае вилата?
— … светът е по-голям, отколкото знаеш, и по-страшен, отколкото можеш да си представиш. Единственото ценно нещо е вярата в себе си и единствената достойна цел е да намериш себе си.