Стефани нямаше време за почивка. От издатината започваше тесен проход и тя пое по него, борейки се със страха, че ще остане изгубена в тези пещери завинаги.
Няма да е завинаги, укори се тя. Ако не ме намери някое чудовище, ще умра от жажда за няколко дни.
Стефани почти не повярва, че току-що е опитала да се успокои с подобна мисъл.
Тя отблъсна страховете, съмненията и песимистичните — макар и реалистични — мисли и забави ход, като се концентрира върху намирането на обратния път. И тогава видя светлинка.
Малко по-напред, от мястото за наблюдение, което един естествен каменен балкон й предлагаше, тя видя около дузина Кухи хора в малка пещера, на няколко метра под нея. Един от тях държеше фенер. Г-н Блис явно не бе придружил експедицията, но Серпин беше там, застанал пред малка скала, плоска като маса. Върху скалата имаше дървен сандък с голяма ключалка. Сърцето й пропусна удар. Бе го намерил.
До пода на пещерата не бе твърде далеч. Стефани нямаше избор. Трябваше да опита.
Кухите хора бяха с гръб към нея и тя успя да се намести така, че да скочи безшумно зад тях. Светлината на единствения фенер не стигаше до нея и тя приклекна, обгърната в сенки. Един от Кухите хора се обърна и празният му поглед премина през нея, без да я различи от мрака в ъглите на пещерата. Тя помръдна едва, когато слугата на Серпин се извърна отново. В почти пълния мрак, облечена в най-тъмночерен цвят, тя можеше да се промъкне току до враговете си, без да я усетят. Придвижваше се болезнено бавно и дишаше като през сламка. Струваше й се, че ударите на сърцето й ехтят из цялото помещение, но Серпин се бе вглъбил в сандъка. Той почука върху ключалката с кървавия показалец на одраната си дясна ръка, тя ръждяса и се разпадна. Усмихна се, сложи ръкавицата си, отвори сандъка и вдигна от него Скиптъра на Древните.
Бе истински. Най-могъщото оръжие в света, с което Древните бяха надвили боговете си — съществуваше наистина. Вековете не бяха потъмнили златното му сияние и за миг като че ли Скиптъра забръмча, адаптирайки се към ръката на новия си господар. Най-могъщото оръжие на света — в ръцете на Серпин.
— Най-сетне! — прошепна той.
Странна мелодия изпълни пещерата и Стефани установи, че тя се разнася от черния кристал, вграден в Скиптъра. Серпин се обърна тъкмо навреме, за да види как Скълдъгъри Плезънт връхлита срещу него.
Той махна с ръка и Кухите хора отлетяха встрани. Заби се тичешком в Серпин и Скиптъра изтрополи между тях. Серпин замахна, но Скълдъгъри избегна удара и скъси още повече дистанцията. Сграбчи Серпин за рамото с една ръка и му подложи таза си. Серпин бе преметнат презглава и се стовари на земята.
Стефани бавно напредна към Скиптъра. Пръснатите на всички посоки Кухи мъже се заизправяха и с тежки стъпки се включиха в схватката.
Скълдъгъри щракна с пръсти — Серпин бе твърде близо, за да избегне огненото кълбо. То се разби в гърдите му и го обгърна целия. Кухите хора спряха на място, докато горящият им господар се въртеше безпосочно насам-натам. Той изрита неволно Скиптъра и оръжието простърга по каменния под и спря…
… почти до Стефани.
Скълдъгъри отблъсна Серпин с въздушна струя и врагът му удари стената и се строполи на пода. Остана неподвижен, с дрехи на парцали и жестоко обгорен.
— Свърши се! — Каза Скълдъгъри. — Тук миналото ти те настига. Тук умираш.
В отговор, последва невъзможен смях. Серпин седна.
— Това ме заболя.
Пред очите на Стефани изпепелената плът зарасна, а косата му отново покри обезобразения скалп — дори белег не остана.
Серпин събра лилави пари в ръката си и ги запрати по Скълдъгъри, събаряйки го. Парите се превърнаха в тънка нишка, която се стрелна към сенките, уви се около Скиптъра и го върна в ръката на Серпин. Скълдъгъри се изправи, но бе твърде късно за нещо повече. Злият магьосник се изправи със Скиптъра и се усмихна.
— Не мога да реша — започна Серпин, а Стефани все още се промъкваше зад него, незабелязана от никого. — Дали да превърна безполезните ти кокали в прах веднага, или да те оставя да гниеш тук долу? В дългосрочен план второто ще е по-задоволително, но какво да се прави? Падам си по незабавното удовлетворение — знам, плитък съм.
Стефани със засилка блъсна Серпин в гърба, точно когато кристалът в Скиптъра проблесна. Черна мълния се изви през пещерата и пропусна Скълдъгъри на сантиметри. Скалата зад него се превърна в прах. Серпин сграбчи момичето. Тя го удари с всичка сила, но той само изръмжа и после невидими вълни от енергия пробягаха по въздуха от ръката на Скълдъгъри. Серпин се затъркаля по пода, но все още стискаше Скиптъра.