Детективът отново разпръсна Кухите хора, след това сключи ръка около китката на Стефани и я извлече от пещерата. Той тичаше толкова бързо, че Стефани имаше чувството, че е пометена от инерцията му.
Явно знаеше точно къде отива и след няколко минути вече се намираха на каменното стълбище, точно под избата. Когато преминаха покрай вратата, ключът излетя от ръката на Скълдъгъри. Подът изстена и проходът се затвори.
— Това ще го задържи ли? — попита Стефани.
— Скиптърът е у него. Нищо няма да го задържи.
Сякаш, за да потвърди думите му, подът започна да се разцепва.
— Бързо! — извика Скълдъгъри. Те се втурнаха нагоре по стълбите към къщата. Зад тях почти веднага подът изчезна яко дим и от него остана само прахът, който до преди секунда го бе покривал.
Те изскочиха от къщата на слънце, следвани от Кухите хора. На три стъпки от жълтата кола един от тях сграбчи Стефани.
Стефани заби нокти в лицето му и го скъса. От него я облъхна вонлив въздух под налягане. Кухият се препъна назад, скрил лицето си с ръце. Той започна да спихва и накрая от него остана само парче хартия, което събратята му смачкаха под краката си. Още един се хвърли към момичето, но Скълдъгъри го пресече и хвърли на земята. Някой тичаше вдясно от тях — Танит Лоу, извадила наполовина меча си от ножницата. Скочи сред Кухите хора тичешком и развъртя оръжието си. Парчета Кухи хора се разлетяха като конфети във въздуха.
От входа на имението изригна черен енергиен заряд и колата-канарче се изпари. Серпин закрачи през поляната пред къщата. До лицето на Стефани се разбушува същинска огнена буря, докато Скълдъгъри мяташе пламтящи кълба по врага си. Серпин неутрализира с ръка първото и се отдръпна, за да избегне останалите.
Стефани осъзна, че на сцената е пристигнала друга кола, чак когато тя наби спирачки до нея. Вратата се отвори, Танит прибра меча си и набута Стефани на задната седалка, след което скочи до нея и колата отново тръгна. Стефани се изправи и видя Скълдъгъри да мята една последна огнена топка. После той влетя в колата в движение, направо през единия от отворените прозорци. Падна върху глава й и лактите му я халосаха по челото. Колата зави рязко и инерцията ги раздели. Колата направи още един завой и покрай тях започнаха да се редят дървета, което значеше, че вече не са в обсега на Скиптъра.
Излязоха през огромните порти на гордъновото имение и Скълдъгъри се поизправи.
— Така. Това беше освежаващо.
От предната седалка се чу познат глас:
— Някой от тия дни няма да съм наоколо, за да ви измъквам от беди.
Шофьорът на колата беше мъжът с вратовръзката от библиотеката на Чайна, а на седалката до него — самата тя.
— Не знам какво ще правиш без мен, Скълдъгъри — каза тя. — Наистина не знам.
23.
Разсъждения върху мъчителната смърт
Старейшините не бяха доволни.
Еакан Мериторий и Сагейшъс Тоум тихо се съвещаваха в другия край на приемната в Убежището. Мериторий бе спокоен и сериозен. Тоум бе паникьосан и почервенял от гняв.
Стефани и Скълдъгъри седяха един до друг. Срещу тях Танит чистеше меча си. Имаше нещо в косата си.
— Танит? — прошепна Стефани и посочи. — Имаш нещо тук… Някакво листо или нещо такова.
— О, благодаря. — Танит извади парченцето от косата си. Огледа го и се намръщи, помириса го и разкриви лице от отвращение, като го пусна на масата. — О, боже!
— Какво е?
— Част от кожата на Кух човек.
Стефани пребледня.
— Гах, това е отвратително.
— В косата ми! — изстена Танит и перна парчето през масата към Стефани. Тя се отдръпна погнусена и го перна обратно към Танит, която се разсмя, но ръката на Скълдъгъри се стовари върху него и той ги изгледа.
— Четиригодишни! Изправени сме срещу невъобразима криза, а аз се занимавам с четиригодишни.
— Съжалявам — каза Стефани.
— Съжалявам — повтори Танит.
Морвена Кроу и Чайна Сороуз влязоха, последвани от Гастли Биспоук.
— Открили ли са нещо? — попита Скълдъгъри, като се изправи.
— Секачите провериха всяко възможно скривалище и дом на Серпин, но не откриха нищо — отвърна Кроу.