— Струва ми цяло състояние.
— Добре похарчени пари.
— Радвам се, че мислиш така. И се радвам, че няма да ми се наложи да ям скоро. Или въобще.
Тя му се усмихна. Той гледаше напред. Известно време не проговориха.
— Какво има? — попита накрая Стефани.
— Моля?
— Мислиш за нещо.
— Винаги мисля за нещо. Това ми е работата. Много съм добър.
— Но току-що си се досетил за нещо важно.
— А ти как се досети, че съм се досетил?
— Главата ти седи различно на раменете, когато си се досетил за нещо. Та, какво има?
— Току-що ми хрумна. В пещерата, кристалът на Скиптъра предупреди Серпин, че съм наблизо — но не го предупреди за теб, въпреки че ти беше точно зад него.
— Може да е преценил, че не съм заплаха. Не е като да можех да му сторя нещо.
— Това няма значение. Може да сме открили слабост в съвършеното оръжие.
— Каква?
— Помниш ли какво каза Ойсин, симпатягата от Ехо-камъка? Черният кристал пеел на боговете, когато наближавали врагове, но не ги предупредил за Древните.
— Значи какво, мен ме мисли за Древен?
— Строго погледнато, според думите на баща ти е напълно възможно да си точно такава.
— Значи ли това, че започваш да вярваш в легендите и митовете?
— Ами… поддържам възможността да са верни. Само не разбирам защо Гордън не ми е казал нищо за семейната ви история? Бяхме дългогодишни приятели, водили сме разговори за Древните и Безликите с дни, защо не ми е казал?
— А значи ли нещо друго? Това, че съм наследник на Древните, имам предвид. Какво, какво…
— Какво означава?
— Да.
— Означава, че си специална. Че си предопределена за това — за живота в този свят, сред нас.
— Така ли?
— Да.
— Може би затова не ти е казал. Искал е да пише за него като наблюдател, не като участник.
Скълдъгъри наклони глава.
— Много си мъдра за годините си, Валкирия.
— Да. Да, така е!
24.
План за покушение
Господин Блис стоеше в дланта на Посягащата скала и чакаше приближаващия Серпин. Посягащата скала имаше формата на огромна ръка с обърната нагоре длан, щръкнала от върха на планината, сякаш посягаща към слънцето в кървавочервеното небе.
Серпин се изкачи в дланта с лекота и Блис се поклони леко. Серпин само се усмихна тънко.
— У теб ли е?
— За твое щастие, да.
— За мое щастие?
— Скъпи г-н Блис, ако бях излязъл от тези пещери без Скиптъра, какво щеше да се случи с теб? Щеше да висиш в някоя клетка в затвора на Убежището, безсилен, очакващ присъдата си. Вместо това стоиш до мен, на прага на един нов свят. Трябва да си благодарен.
— Струва ми се, че забравяш, че ако не бе намерил Скиптъра, щеше да си в клетката до мен…
Серпин го погледна. Доскоро те бяха равни. Вече не.
— … господарю мой — довърши изречението г-н Блис.
Серпин отново се усмихна и му обърна гръб, загледан в долината през „пръстите“ на Посягащата скала.
— Толкова ли е могъщ, колкото го описват историците? — попита Блис.
— Описанията на историците бледнеят пред реалността. Вече никой не може да ни спре.
— Старейшините — каза Блис.
— Имам план за справяне с тях. Основната им слабост е предвидимостта им и заради нея ще загинат. Самият Мериторий ще се превърне в прах. Нищо не може да застане на пътя ни.
— Старейшините може да са предвидими, но Скълдъгъри Плезънт не споделя това им качество. Той е хитър, могъщ и много, много опасен.
— Не тормози мислите си с детектива. Имам план и за него.
— Така ли?
— Скълдъгъри Плезънт винаги е бил слаб в едно отношение — винаги се сближава с хора, които умират много лесно. В миналото бяха жена му и детето му. Сега е момичето, с което се движи, Валкирия Каин. Той е заплаха за нас, само ако разсъждава трезво. И ти, и аз добре знаем, че гневът замъглява ума му.
— И какво ще правиш?
— Вече съм го сторил, Блис. Изпратих някого да… замъгли ума му. След по-малко от час Валкирия Каин ще бъде мъртва, а Скълдъгъри Плезънт повече няма да ни пречи.
25.
Белият секач
Денят вече бе отстъпил по времето, когато стигнаха до улица „Денълм“ и нощта се просмукваше в града. „Денълм“ беше дълга, мръсна и притихнала. Гастли и Танит ги чакаха пред склада.