Секачът заби пета в пищяла на Гастли и го удари в лицето със задната част на шлема си. После вдигна и двата си крака над главата си и с главата надолу се изплъзна от хвата на Гастли. Подпря длани на земята и ботушите му, на едно ниво с главата на Гастли, изритаха шивача в главата.
Гастли падна назад и Секачът остана в челна стойка още миг, след това отново стъпи на крака, точно когато Скълдъгъри го връхлиташе.
Скълдъгъри призова огън в шепите си и го замери с двойно огнено кълбо. То не успя да подпали дрехите на Секача, но го отблъсна назад. Скълдъгъри последва първоначалната си атака с мълниеносен ляв прав, а след него — дясно кроше. Изглежда не му пречеше фактът, че удря металния шлем и Стефани забеляза със задоволство как Секача се препъна.
Той обаче бързо възстанови баланса си и двамата започнаха да си разменят юмруци и шутове, удари с колене и лакти, да блокират, да се премятат един друг, да си прилагат ключове и да обикалят един около друг в сложен и брутален танц.
Насред схватката Скълдъгъри извика:
— Стефани! Махай се оттук!
— Няма да те оставя!
— Трябва! Не знам как да го спра!
Танит взе меча си и хвана ръката на Стефани.
— Трябва да вървим! — Нареди тя и Стефани се подчини.
Изтичаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли. На прага на офиса Стефани се обърна и видя как Секача праща Скълдъгъри на пода с ритник. С едно отработено движение подпъхна стъпало под косата си и я прати в ръката си. Миг по-късно тичаше към нея.
Стефани излетя от склада в тъмната алея, а Танит притисна длан към вратата след като я затвори и произнесе „Пази!“ — по повърхността на вратата се разля лъскавина.
— Това ще го спре за минутка.
Докато тичаха към бентлито, Секачът блъскаше по вратата, но тя не се отваряше, нито се чупеше. Ударите спряха.
Пред вратите на бентлито Танит попита Стефани:
— У теб ли е ключът?
Близо до покрива на склада, един прозорец се пръсна и от него изскочи Белият Секач. Приземи се с приклякване сред алеята, а парчетата стъкло се посипаха по него. Той се изправи, разтвори ръце и вдигна глава.
Танит застана между него и Стефани, стиснала меча в лявата си ръка. Контузената дясна държеше до тялото си. Секачът бавно завъртя косата си.
Скълдъгъри и Гастли излетяха от строшения прозорец. Секачът се обърна и Гастли падна върху него.
— Запалете колата! — извика той.
С натискане на бутон Скълдъгъри изключи алармата на колата и отключи вратите. Тримата влязоха и двигателят изрева.
— Гастли! — извика Скълдъгъри. — Да вървим!
Шивачът заби юмрук в Секача и се изправи, но той успя да нанесе удар с дръжката на косата дори от легнало положение, уцелвайки Гастли в челюстта. Той падна на колене.
— Гастли! — изкрещя Стефани. Скълдъгъри отвори вратата си и тръгна да излиза, но Гастли срещна погледа му и поклати глава.
— Няма да те оставим! — извика му детективът.
Вече на крака Секачът пристъпи към Гастли, готов да замахне с косата.
— Трябва — промълви Гастли.
Той наведе глава и стисна юмруци, затворил очи. Косата изсвистя. Земята като че ли се вкопчи в коленете на Гастли. Тя се разпростря почти мигновено, превръщайки краката му в бетон, след това торса му, ръцете и накрая главата — цялото му тяло се превърна в камък за времето, необходимо на косата да се спусне към врата му. Острието успя само леко да го нащърби. Стефани инстинктивно разбра какво е направил Гастли — това беше последната от Елементалните сили, земната, която Скълдъгъри бе описал като изцяло защитна и необходима само в крайни случаи.
Белият Секач отново сключи поглед с този на Стефани, докато Скълдъгъри превключваше на скорост. Оставиха Секача и Гастли в алеята и изфучаха по улиците на града.
26.
Последната битка на…
Еакан Мериторий чакаше под сянката на дъблинската катедрала „Крайст чърч“ и гледаше света около себе си. Понякога се чувстваше виновен, че крие магията от останалите хора по земята, понякога бе сигурен, че ако им даде възможност, ще прегърнат чудесата, които може да им предложи. Но винаги бързо се опомняше — човешката раса вече си имаше достатъчно проблеми, за да се справя със субкултура, която потенциално има силата да ги пороби. Негов дълг като старейшина бе да пази външния свят от истини, за които още не е готов.
Морвена Кроу се приближи до него, краищата на тъмните й поли замитаха тревите. Бе спретната и елегантна, както през първата им среща.