— И това как му помага да стигне до ритуала?
— Нещата вече не опират само до ритуала. Какво печелиш, като убиеш Старейшините?
— Това звучи като началото на някой виц.
— Валкирия…
— Не знам.
— Напротив. Помисли. Какво би последвало смъртта на Старейшините?
— Паника? Страх? Три свободни места в паркинга на Убежището?
Скълдъгъри все още мълчеше очаквателно и объркването на Стефани внезапно изчезна.
— О, не!
— Той търси Книгата. Уби Мериторий и Морвена Кроу със Скиптъра, за да унищожи заклинанието, което я защитава. Не е нужно да отправя заплахи — ще трябва просто да попита. През цялото време се е стремил към Книгата на имената.
28.
Клане
Те караха по улиците на Дъблин, притихнал в дъжда, сякаш затаил дъх в очакване. Стигнаха до Музея на восъчните фигури и излязоха. Покров от мрачни облаци скриваше звездите. Тримата се промъкнаха откъм задния вход. По улицата гумите на коли разплискваха локвите, а заблудени пешеходци бързаха с наведени глави. Задният вход бе отворен. Скълдъгъри го приближи бързо, но внимателно, последван от Стефани и Танит.
Стефани очакваше да заварят ожесточена битка, очакваше звуците от нея да се чуват даже на улицата. Музеят обаче тънеше в безмълвие. Докато се прокрадваха към скрития вход, Скълдъгъри забави ход и накрая спря.
— Какво има? — прошепна Стефани.
Той завъртя глава в мрака.
— Не искам да ви притеснявам, но не сме сами.
Почти едновременно с думите му, Кухите хора се отлепиха от стените с едва доловимо прошумоляване и след секунди малката групичка на Стефани бе обградена от бездушни човекоподобни изрезки.
Танит се вряза в тях, всеки удар на меча й — добре насочен и опустошителен, отнемащ по няколко не-живота наведнъж. Скълдъгъри щракна с пръсти и няколко Кухи пламнаха като страниците на книга. Стефани внимаваше да не я блъсне някоя от сляпо въртящите се ходещи факли. Когато пламъците проядоха кожата им и стигнаха до зловонните газове в тях, Кухите се взривиха насред експлозия от светлина и жега.
Един от тях бе избегнал пламъците и се спусна към Стефани, но тя го удари и юмрукът й прегъна лицето му навътре. Тя се наведе под тежката му длан, след това скъси дистанцията, както бе виждала да прави Скълдъгъри, притисна таза си в него и преметна съществото над себе си. Движението й не бе елегантно и ефектно, но свърши работа. Стефани го сграбчи за китката и, опряла крак в гърдите му, откъсна цялата ръка от рамото.
Кухият спихваше под нея, а междувременно всичко бе отново тихо. Стефани усети, че двамата й партньори я гледат. Танит повдигна вежда.
— Не беше зле!
— Това беше последният — обади се Скълдъгъри. — Време е за централното представление.
Скритата врата към Убежището я нямаше, на нейно място в стената зееше дупка. Отвъд прага лежеше мъртъв Секач. След кратко колебание Стефани пристъпи над тялото и заслиза по стълбището.
Фоайето на Убежището бе мястото, където се бе случило клането. Мъртвите бяха навсякъде. Нямаше ранени и умиращи — само трупове. Някои бяха на парчета, други изглеждаха непокътнати, а тук-там се мяркаха разпилени купчинки прах — поразените от Скиптъра. Стефани се опитваше да не настъпва останките, но те бяха толкова много, че нямаше как.
Мина покрай свитото на кравай тяло на Секретаря. Лицето му бе маска на агония, дело на червената ръка на Серпин.
Скълдъгъри провери левия коридор, за да се увери, че е празен. Танит тръгна по него, приплъзвайки се по стената. Тя погледна детектива и кимна. Той също се долепи до стената и след няколко крачки даде знак на Стефани да ги последва.
Вече няма да връхлитаме опасността от упор, помисли си момичето. Това бе сигурен знак, че страхът е обзел и тях, и нея.
Дланите й се изпотиха, гърлото й пресъхна. Краката й не я държаха. Сети се за родителите си, за любящите си родители. Ако загинеше тази вечер тук, щяха ли въобще да забележат? Отражението й щеше да продължи маскарада пред тях и постепенно щяха да осъзнаят, че онази Стефани, онова нещо, не притежава истински чувства. Щяха да я мислят за дъщеря си, но да вярват, че вече не ги обича. И щяха да изживеят целия си живот с това усещане.
Стефани не искаше да ги подлага на това. Тя щеше да умре, знаеше го със сигурност. Трябваше да се обърне и да бяга. Всичко това не беше нейна работа. Не беше нейният свят. Както Гастли бе казал при първата им среща — Гордън вече го нямаше, заради случващото се сега. Толкова ли бе нетърпелива да се присъедини към него?