Затворниците спряха подигравките.
Танит заби и косата в гърдите му. Той падна на колене, капки черна кръв поръсиха пода.
Тя почувства погледа му зад визьора. Той се отпусна назад и раменете му увиснаха, а главата му се наклони към гърдите.
Затворниците замърмориха недоволно. Танит издърпа меча си от тялото на Секача, плъзна го в ножницата и се отправи на бегом към стълбището.
Някъде отекна трясък — в Съкровищницата — и тя се забърза. На едно от последните стъпала обаче тя чу някой от затворниците да се смее.
Обърна се и с ужас установи, че Белият Секач е на крака и вади косата от гърдите си. Не може да бъде спрян, каза си тя. Точно като Серпин. Малко преди прага на вратата обаче дъхът й секна.
Тя спря в недоумение, опита се да накара тялото си да помръдне, но то не я слушаше. Върхът на косата се подаваше от гръдния й кош. Танит се наруга наум и видя зад себе си задаващия се Секач. Това беше невероятно хвърляне. Тя почти се изсмя. Мечът падна от изтръпналата й дясна ръка. Той спря зад нея и хвана косата. Стиснал дръжката, той я завъртя, а с нея и Танит. Не откъсваше поглед от нея, все едно наблюдава и запомня болката й.
Секачът я събори на колене. Танит се задави, когато той измъкна оръжието, видя собствената си тъмночервена кръв, смесена с черната, вече полепнала по острието. Тялото й отказваше. Не бе способна да се отбранява.
Той вдигна косата. В очакване на смъртоносния удар тя осъзна, че, завъртайки я, той е преминал от другата страна на вратата, извън затвора.
С последни сили затръшна вратата пред лицето му, натисна я и прошепна „Пази!“. Лъскавината се разля по дървената повърхност, точно когато Секачът заблъска по нея.
Бе се провалила. Забави го, но не успя да го спре, а Серпин можеше отново да разчита на бойния си пес.
Танит пробва да се изправи, но тялото й не можеше да понесе повече и тя се свлече. Щастливи, затворниците гледаха как кръвта се просмуква в туниката й и започнаха да шептят.
29.
Смърт дълбоко под Дъблин
Белият Секач стоеше пред тях, тих като призрак, смъртоносен като чума.
— Валкирия — промълви Танит — ела зад мен.
Стефани отстъпи още по-назад, зад гърба на Скълдъгъри.
— Ще го задържа — рече Танит без да сваля поглед от врага си. — Вие спрете Серпин. — Тя извади меча си, а той — косата.
Стефани усети на рамото си ръката му и двамата се оттеглиха.
— Ще трябва ти да се заемеш със Скиптъра — каза детективът. — Можеш да се приближиш до него, за разлика от мен. Не е много подробен план, но понякога простите идеи вършат най-добра работа.
Съкровищницата се появи точно пред тях.
— Но ме чуй. — Той я хвана и я обърна към себе си. — Ако нещо се обърка, ако загубим елемента на изненадата, искам да се махаш оттук. Каквото и да се случи с мен, бягай! Ясно?
— Да. — Стефани преглътна буцата в гърлото си.
— Серпин използва съпругата и детето ми като оръжие срещу мен. Валкирия, когато ти умреш, смъртта ти ще бъде само твоя. Нека не бъде сега, не и заради мен. — Тя кимна.
— Валкирия Каин. Да се работи с теб бе невероятно удоволствие.
— И с теб. — Тя знаеше, че ако Скълдъгъри имаше устни, сега щеше да се усмихва.
Прокраднаха се до отворените врати на Съкровищницата. Стиснал Скиптъра, Серпин бавно и предпазливо пристъпваше към Книгата на имената. Сагейшъс Тоум, също обърнал им гръб, наблюдаваше трепетно.
— Не виждам г-н Блис — каза Стефани. Скълдъгъри направи знак, че и той не го вижда. Стефани поизчака, после се вмъкна в помещението и се приплъзна на пръсти по лявата стена. Клекна зад маса, отрупана с артефакти и надникна иззад нея. Серпин бе спрял и за миг тя се уплаши, че я е видял. Той обаче поклати глава и се върна обратно при Тоум.
— Все още е твърде силно.
— Повече няма да отслабне. Мислех, че със смъртта на Мериторий и Морвена бариерата вече няма да е проблем. Не мога обаче да премахна моя дял от заклинанието без тях.
— Тогава може би не биваше да ги убиваме! — повдигна вежда Серпин.
— Аз не съм ги убивал! Ти ги уби!
Стефани отново тръгна, почти с лазене. Серпин се изсмя: