— Няма начин да те оставя сама в тази странна къща!
— Не е странна къща. На Гордън е и си е съвсем наред. Няма смисъл да се опитваш да се добереш дотук тази вечер. Дъждът е като камшик.
— Миличка, няма да ми отнеме много време.
— Ще ти отнеме векове. Къде се е наводнило?
— Около моста.
— Мостът? И ти искаш да вървиш от моста до тук?
— Ако ускоря ход…
— Мамо, не ставай глупава. Кажи на татко да те вземе.
— Миличка, сигурна ли си?
— Тук ми харесва, наистина. Става ли?
— Става — неохотно отвърна майка й. — Утре първата ми работа ще е да дойда, да те взема. Видях малко храна в долапите, ако си гладна, може да си направиш нещо.
— О кей. Ще се видим утре значи.
— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо или просто искаш малко компания.
— Ще се обадя. Лека нощ, мамо.
— Обичам те!
— Знам.
Стефани затвори и се ухили. Върна телефона в якето си, качи крака на бюрото и като се отпусна назад в стола, отново зачете.
Когато вдигна поглед от страниците, с изненада установи, че е почти полунощ и дъждът е спрял. У дома отдавна да е вече в леглото. Примигна със зачервени очи, изправи се и слезе в кухнята. С благодарност установи, че въпреки парите, славата и екстравагантните си прищевки, по отношение на храната Гордън си беше най-обикновен човек. Хлябът бе мухлясал, а плодовете — презрели, но имаше бисквити, зърнени закуски, а срокът на годност на млякото в хладилника изтичаше след ден. Стефани си направи нещо за хапване и влезе в дневната, където тъкмо се настаняваше удобно пред включения телевизор, когато телефонът иззвъня.
Тя го погледна. Намираше се на масата, до лакътя и. Кой можеше да е? Всички, които знаеха, че Гордън е починал, не биха звънели на домашния му телефон, а не й се щеше тепърва да уведомява някого, който още не беше в течение. Може би бяха родителите й, но защо биха й звънели тук, а не на мобилния?
Като новия собственик на къщата тя чувстваше, че трябва да вдигне собствения си телефон. Стефани откачи слушалката и я постави на ухото си.
— Ало?
Мълчание.
— Ало? — повтори Стефани.
— Кой е? — чу се мъжки глас.
— Съжалявам — каза Стефани. — С кого искате да разговаряте?
— Кой е? — повтори гласът, този път раздразнено.
— Ако търсите господин Гордън Еджли, страхувам се, че е…
— Зная, че Еджли е мъртъв — сопна се мъжът. — Коя си ти? Как ти е името?
Стефани се поколеба.
— Защо ви трябва да знаете? — попита.
— Какво правиш в тази къща? Защо си в къщата му?
— Ако искате, звъннете утре…
— Не искам, ясно! Слушай, момиченце, ако объркаш плановете на господаря ми, той много ще се разсърди, а ти не искаш да го разсърдиш, разбра ли? Сега ми кажи коя си!
Стефани осъзна, че ръцете й треперят. Тя се насили да се успокои и бързо откри гняв, на мястото на боязливостта си.
— Името ми не е ваша работа! — рече тя. — Ако искате да говорите с някого, обадете се отново утре, в по-нормално време.
— Не искаш да ми отговориш, така ли? — изсъска мъжът.
— Лека нощ — твърдо отвърна Стефани.
— Не искаш да ми отговор…
Стефани обаче вече поставяше слушалката на вилката. Внезапно идеята да прекара сама цялата нощ не й се струваше толкова приятна. Хрумна й да се обади на родителите си и после се упрекна за детинщината си. Няма нужда да ги тревожа, помисли си тя. Няма нужда да ги тревожа за нещо толкова…
Някой потропа на входната врата.
— Отваряй! — чу се между ударите по вратата същият мъжки глас. Стефани се изправи на крака, втренчена към фоайето. Зад матираното стъкло на входната врата се различаваше тъмна фигура. — Отвори проклетата врата!
Стефани отстъпи към камината, а сърцето й заби мощно в гърдите й. Той знаеше, че тя е там, нямаше смисъл да се преструва, че не е, но може би ако останеше много, много тиха, мъжът можеше да се откаже и да си тръгне. Той изруга и тропането така се засили, че вратата се разклати на пантите си.
— Остави ме на мира! — извика Стефани.
— Отвори вратата!
— Няма! — Харесваше й да вика, това скриваше страха й. — Ще се обадя на полицията! Още сега!
Блъскането спря веднага и фигурата се отдръпна от вратата. Това ли беше? Бе ли успяла да го сплаши? Сети се за задния вход — дали е заключен? Разбира се… няма начин да не е. Но не беше напълно сигурна. Тя грабна един ръжен от камината и тъкмо посягаше към телефона, когато чу почукване на прозореца, досами нея.