Екипът бе от шестима мъже и две жени. Всички се приземиха благополучно на уточненото място — една продълговата полянка, която нямаше и четирийсет метра. Освободиха се от парашутите и костюмите си и ги събраха на купчина, после извадиха трионите, брадвичките и лопатите от торбите, които им бяха пуснати отделно, и скоро бяха готови да започнат разчистване на просека, която да спре огъня.
Върхът, който сякаш ги наблюдаваше, докато работеха, се казваше Желязната планина. Западният склон бе покрит с гъсти гори и до него нямаше прокарани пътища. Огънят бе забелязан от един рейнджър сутринта и се разпростираше заради засилващия се западен вятър, така че вече бе обхванал повече от четиристотин декара. Ако продължеше да напредва на изток или се изместеше на север, нямаше особен риск. Но на юг и запад имаше ферми и горски вили и ако вятърът изменеше посоката си, те щяха да бъдат в сериозна опасност. Точно затова трябваше да се намесят горските пожарникари.
Започнаха да изсичат една линия по варовиковото било от южната страна на планината. Просеката, която разчистваха, беше широка около метър и дълга почти километър. Работеха на вълни, като се движеха на три метра един от друг: първо минаваха хората с трионите, после тези, които разчистваха падналите дървета и клони, и накрая копачите. Режеха, сечаха и копаеха, докато земята не останеше напълно разчистена до почва, така че огънят да не успее да продължи, след като достигне този пояс. Когато свършиха, бяха плувнали в пот и жълтите им огнеупорни ризи и зелени панталони бяха станали като камуфлажни от петната пръст, прах и стърготини.
Сега си почиваха. Всеки си бе избрал къде — някои бяха клекнали, други — прави, разпръснати по билото като уморена пехота. Никой не говореше и освен шума от огъня от другата страна на билото, единственият звук бе дрезгавото стакато на късовълновите им радиостанции.
На края на редицата, на седем-осем метра от останалите, стоеше млад мъж със сламеноруса коса, разрешена и слепнала на кичури от потта. Беше висок и слаб и почернялото му от прахоляка лице бе набраздено от струйки пот. Дори в бледосините му очи имаше нещо диво. Беше оставил раницата и каската на една скала зад гърба си и внимателно почистваше стоманената глава на своята брадвичка. Когато стоманата блесна като огледало, мъжът подпря дръжката на раницата, свали пожарникарските си ръкавици и ги остави на скалата, после прокара пръсти през косата си, изтри челото си и откачи манерката от колана си.
Беше на двайсет и шест години и се казваше Конър Форд. И въпреки че бе уморен, потен и мръсен и дробовете му пареха от дима, не би предпочел да е на никое друго място в света. Това бе първият му скок за сезона. Докато стоеше приведен в самолета преди няколко часа и оглеждаше гората, планината и извивката на каньона на петстотин метра под него, както и синьо-бяло-жълтите парашути на тези, които вече бяха скочили и сега се отдръпваха настрани, той бе изпитал нещо, граничещо с екстаз. Последва потупването по лявото му рамо, което му подсказваше, че е дошъл неговият ред, и скокът в синята безкрайност, напрягането, броенето до пет, изстрелването нагоре при отварянето на парашута — всичко това в прекрасната дъга от мълчание го караше да се чувства не човек, не птица, а едно цяло с небето и земята.
Водата в манерката беше топла и с привкус на метал. Бе едва краят на май, но времето беше като в разгара на лятото и Конър предположи, че температурата надвишава трийсет градуса. Почти не бе валяло цяла година и въздухът бе сух като в пустинята. Ако продължеше така, им предстоеше адско лято с много пожари. В базата им в Мисула някои от огнеборците вече си фантазираха как ще похарчат парите за извънредния труд и повишена опасност, които се надяваха да спечелят. Конър се беше обадил на Ед в Бостън преди две вечери и му бе казал да капарира новата кола, която си обещаваше от толкова време. Ед и страхотното гадже, за което приятелят му приказваше от няколко месеца, щяха да пристигнат в Монтана следващия уикенд. За пръв път Ед пропускаше началото на сезона, което бе още едно доказателство колко лошо влияние може да има една жена върху един мъж.
Нагоре по склона зад него Ханк Томас, ръководителят на групата, разпореди всички да тръгват. Конър отпи последна глътка от манерката, после я затвори и закачи на колана си. Тъкмо се канеше да метне раницата на гърба си, когато чу странен звук. Беше съвсем слаб — като задушен вик, и сякаш дойде от другата страна на билото, където бушуваше огънят. Конър се огледа и в първия момент не видя нищо. После, тъкмо когато се навеждаше за раницата си, го забеляза. За миг го взе за горящ клон, щръкнал над скалата. Отне му няколко секунди да осъзнае, че това не е клон.