Конър бе на четиринайсет, когато баща му почина и остави него и майка му потънали в дългове. Но не бе минал и ден от смъртта му, в който Конър да не си мисли за него и да не усеща загубата, нямаше нощ като тази, в която да не търси съзвездията и да не си спомня техните истории, а гласът на баща му отекваше в съзнанието му и го насочваше.
Образът на горящия лос го преследва цялата нощ. Беше заспал с мисълта за него и сега той отново го връхлетя и измести звездите. Тревожеше го, че рогата на животното бяха толкова големи, защото по това време на годината лосът би трябвало да ги е сменил и да е с нови и по-малки рога. Може би се бе получила някаква зрителна измама заради светлината, но Конър така и не спираше да се чуди какво би могло да означава това видение и защо чувстваше, че в него има някакъв скрит смисъл. Баща му никога не бе вярвал на суеверия и самият Конър също никога не бе изпитвал нужда от такива неща. Стигаше му това, което е тук сега, това, което се вижда. Майка му, за разлика от тях, беше като ходеща енциклопедия за различните предзнаменования. Тя твърдеше, че това се дължи на ирландската й жилка и че родителите й и дедите й преди тях са вярвали на тези неща дори още повече от самата нея.
Преди години майка му бе знаменитост на турнирите по женско родео и преди всяко участие изпълняваше един сложен ритуал със заклинания, с който се предпазваше от лош късмет. Дори и сега видът на самотна сврака предизвикваше сложна поредица от заклинания, с които се пожелаваше здраве на птичката, както и на отсъстващия й партньор и потомството й. Майка му винаги изгаряше стрък пелин вечерта преди Конър да потегли за лятната си работа като парашутист пожарникар и веднъж той я чу как тихо нарежда някаква молитва, докато гледа горящата клонка. Майка му се престори, че това не е нещо сериозно, но Конър знаеше, че не е така. Така че сега го тревожеше реакцията му на случката с лоса. Може би някакъв древен келтски ген се пробуждаше във вените му и отсега нататък щеше да остане негов роб завинаги, също като майка си.
Небето отново започваше да се изпълва с облаци. Те се плъзгаха и събираха като купол от запад и най-близките вече бяха обагрени в кехлибарено от огъня в планината. Конър гледаше как постепенно скриват звездите. Чудеше се дали лосът е оживял и ако е, къде се е спотаил, самотен и изплашен. После се наруга, че му бе позволил да обсеби до такава степен неговите мисли.
С облекчение чу Ханк Томас да буди тези, които още спяха. Конър седна и потърка очите си. Намести прожектора на каската си и го включи, после се измъкна от спалния чувал и започна да събира багажа си.
— Как си, каубой? — извика Ханк.
— Добре. Една пържола и бира ще ми дойдат добре.
— Веднага ще ти ги поръчам по радиостанцията.
Останалите тутакси се включиха със своите поръчки за храните, за които си мечтаеха, докато събираха чувалите си. Сладолед, пица, шоколадов шейк.
— Е, кога ще ни удостои с присъствието си онзи твой мързелив приятел музикантът? — попита Ханк.
— Пристига в събота.
— Чух, че бил влюбен.
— Май наистина е. Ще я доведе със себе си.
— Горкият глупак.
— Горката жена — обади се Джоди.
В знак на женска солидарност се намеси и Дона Киамото от Уисконсин, която за втори сезон гасеше горски пожари:
— Тя също ли ще гаси пожари или й стига, дето трябва да гаси страстите на Ед?
— Не — обясни Конър. — Тя е учителка. Ще работи по някаква програма с деца, които са имали проблеми със закона. Учат ги да се справят сами в дивата природа или нещо такова.
— Чувал съм за това — кимна Ханк. — Базата им е в Хелина. Много добре са оборудвани.
Радиостанцията на Ханк изпращя и всички притихнаха, за да чуят новините. Един хеликоптер бе на път, за да изсипе вода по фланга на огъня, който се намираше най-близо до тях. Ханк предаде, че той и екипът му ще се преместят, за да изсекат още една ивица. Скоро всички събраха багажа си и бяха готови за тръгване. Прожекторите на главите им се движеха, докато парашутистите се проверяваха един друг, а лъчите им обхождаха мрака наоколо и от време на време блясваха върху някой инструмент, бялото на нечии очи или белите зъби на някое почерняло от дима лице.
— Е, момчета и момичета — каза Ханк. — Освен ако някой от вас не иска да си вземе душ от онзи хеликоптер, ви предлагам да се измъкваме оттук. Искам да се прибера за закуска.
Не се върнаха в Мисула навреме за закуска. Нито за обяд или вечеря. След като потушиха огъня, се наложи да вървят три часа с целия си багаж до най-близкия път, където ги чакаше един автобус. Докато той ги откара до базата, вече приближаваше полунощ в петък. Конър бе толкова уморен, че едва не заспа зад кормилото на пикапа си. Строполи се в леглото с дрехите и ботушите, които още воняха на пушек, и спа дълбоко и безпаметно дванайсет часа.