— Ела.
— Сигурна ли си?
— Да. Ела да ни видиш. Ще се радваме.
Пристигна на следващата вечер.
Косата му бе съвсем побеляла и като цяло баща й бе по-нисък и слаб, отколкото го помнеше. Беше пресметнала, че той сигурно наближава шейсетте, но все още бе привлекателен мъж. Това, което тя си спомняше най-добре, бяха кривата му усмивка и сините, леко меланхолични очи. Той я видя веднага щом се появи през изхода за пристигащи пътници и се отправи към мястото, където тя стоеше, прегърнала през рамо Ейми.
По пътя към летището и през цялото време, докато чакаха, си внушаваше, че не трябва да плаче, когато се срещнат, но щом той се приближи, Джулия видя, че баща й се опитва да сдържи сълзите си, и предположи, че сигурно бе взел същото решение. Прегърна я силно и за дълго. И двамата мълчаха. Тя усети познатия му аромат и това повече от всичко едва не я разплака. Но и двамата успяха да се овладеят.
Тя го представи на Ейми, която пристъпи смутено и му се усмихна срамежливо. Той очевидно се чудеше дали да я целуне или не, така че хвана ръката й и я задържа между дланите си, а Ейми, чийто усет за подобни емоционални колебания открай време удивляваше Джулия, се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
Докато пътуваха към къщата, той седеше полуизвърнат на седалката си и говореше повече с Ейми, която седеше отзад. Разказваше за пътуването и че бил във Ванкувър преди няколко дни и видял рядко срещан бял кит в тамошния зоопарк. Разпитваше я за училището и тя му се похвали, че е започнала да язди, че се учи да галопира и му изреди имената на всички коне в конюшните. Докато пристигнат у дома, двамата вече бяха приятели и щом Джулия се захвана да приготвя вечерята, Ейми му показа къщата, а после го заведе и до реката.
Като ги гледаше от верандата, докато подреждаше масата — Ейми бърбореше и го държеше за ръка, а баща й, в избелялата си дънкова риза, не отместваше поглед от нея и попиваше всяка нейна дума — Джулия си представи себе си на възрастта на Ейми как се разхожда с баща си в парка, как си говори с него и се чувства толкова защитена и толкова горда с него и със себе си, задето той я възприема на сериозно, не като някое глупаво дете, а като възрастна, чиито възгледи за живота са не по-малко важни от неговите собствени.
Циментовите основи на стълбовете още лежаха на тревата. Джулия чу Ейми да му обяснява, че са се оказали твърде тежки, за да ги преместят двете, и че мама в крайна сметка се е съгласила, че трябва да извикат мъж да ги пренесе. Намекът бе твърде прозрачен, макар и съвсем невинен, и когато се върнаха в къщата, бащата на Джулия заяви, че ще се погрижи за това на сутринта.
Вечеряха на верандата и докато ядяха пържолите си, Ейми продължаваше да бъбри. На Джулия й хрумна, че за пръв път готви за баща си, и се почувства странно — сякаш му бе колкото дете, толкова и родител.
Когато дойде време за лягане, Ейми го попита дали ще се качи горе да й почете и докато двамата бяха горе, Джулия изми чиниите. Качи се тъкмо когато баща й пожелаваше лека нощ на внучката си.
— Той е чудесен — прошепна й Ейми, когато той слезе долу.
— Да. Наистина. И ти си чудесна.
Когато се върна долу, баща й седеше на масата отвън и пушеше. Каза, че се надява Джулия да не възразява, че той пуши, и тя отвърна, че не възразява, стига да почерпи и нея. Той й даде цигара и й я запали.
— Ейми е страхотно дете — каза той.
— Да, наистина.
Известно време и двамата мълчаха. Накрая баща й наруши мълчанието:
— Джулия, има толкова неща, за които трябва да ти се извиня, че май не знам откъде да започна.
— Защо просто не приемем, че всичко е изречено. Само съм малко озадачена защо сега, след всичките тези години.
Той беше забил поглед в масата. На Джулия не й допадна вкусът на цигарата и я загаси.
— Миналата година ми откриха рак. Рак на кожата. Злокачествен меланом.
«О, Боже — помисли си тя. — Моля те! Не и още една смърт». Той явно прочете тази мисъл на лицето й, защото продължи бързо и също загаси цигарата си.
— Не, вече съм добре. Откриха го навреме. Всъщност Клодия, жена ми…
— Знам коя е, татко.
— Разбира се, че знаеш. Както и да е, тя го откри. Изрязаха го и съм добре. Наистина. Но нещо такова те кара да спреш и да се замислиш. Нали разбираш? За важните неща в живота. Осъзнах, че по отношение на теб съм се държал като истински глупак. Да оставя нещата да стигнат толкова далеч. Да позволя да мине толкова време. Защото колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се върнеш назад. Знам, че не се изразявам много добре…