— Наистина ли си била толкова близо до тях?
— Аха. Седяхме в един камион, така че бяхме в безопасност. Пък и те ядат толкова много туристи, че вече са се отегчили от вкуса им.
— Може ли някой ден да отидем в Африка?
— Не виждам защо не. Някой ден.
Не след дълго Джулия сортираше някакви стари списания и попадна на статия на Конър за «Сейнт Мери» — рехабилитационния център за деца войници в Уганда. Остави това списание настрана и го взе да го прегледа в леглото същата вечер. Когато Ейми се сгуши до нея й заспа, Джулия отново прочете статията, като се стараеше да не шумоли със страниците, докато ги прелистваше. Дълго време се взира в снимката на едно десетгодишно момче — Томас, толкова силно травматизирано от всичко, което бе преживяло, че загубило способността да говори.
Първия път, когато видя тази снимка, няколко месеца преди смъртта на Ед, тя я бе накарала да се разплаче, но сега очите й останаха сухи. В статията Конър пишеше, че центърът се субсидира от благотворителна организация, базирана в Женева, но че ресурсите са силно ограничени и че постоянно се нуждаят от финансова и практическа помощ.
Отначало Джулия намисли да организира някаква проява за набиране на средства в училището, да накара учениците да пишат до децата в центъра, дори да стартират някаква схема за спонсориране. После прочете следващата статия. В нея се цитираше сестра Емили, директорката на центъра, която информираше, че винаги имат нужда от «професионално подготвен и квалифициран персонал». Мислите на Джулия запрепускаха.
Това бе точно по нейната специалност. Замисли се за казаното от Ейми, че иска да отидат в Африка. Остави списанието, изгаси лампата, но не можа да изключи мислите си. Лежа будна почти цялата нощ и обмисляше идеята.
Дни наред не я спомена пред никого. Това бе просто една абсурдна идея. Как биха могли да се откъснат и двете чак на другия край на света, Ейми да прекъсне учебната година, за да отлети с нея за Африка? Ами опасностите и болестите? И дума не можеше да става.
Но колкото и да се стараеше, не успяваше да прогони усещането, че точно това се налага да направят. Какво необикновено преживяване би било за едно дете да види друг континент, да опознае друга култура и друг народ. Какво страхотно приключение би било и за двете им. А и нямаше да бъде завинаги. Няколко месеца, най-много година. Като дълга работна ваканция, както някога, когато работеше в програмата «Дивата природа и младежта». Дори нямаше да напуска работата си в училището: госпожа Лайтнър щеше да й позволи да си вземе неплатен отпуск, беше убедена в това. Можеха да дадат къщата под наем и така щяха да си осигурят парите за пътуването. И двете щяха да се върнат обогатени у дома.
Като превърташе идеята в главата си дни и нощи наред, Джулия успя да превърне това, което бе започнало като налудничаво хрумване, в сериозно ценно предложение, преливащо от ползи за всички засегнати. Това вече не бе просто нещо, което е евентуално възможно, а план, който със сигурност трябваше да се осъществи.
Дълго се измъчва как най-добре да подхване разговора с Ейми и дали изобщо да й спомене нещо, преди да е проучила как стоят нещата. Накрая й изтърси всичко наведнъж. Вечеряха на масата в кухнята и ядяха една от любимите храни на Ейми — спагети със сос песто.
— Помниш ли, като ми каза, че би искала да отидем в Африка?
— Аха.
— Наистина ли искаш?
— Разбира се. Защо?
— Ами мислих по този въпрос. Може би трябва да заминем.
— Нещо като ваканция ли?
— Ами да. Със сигурност ще бъде и като ваканция. Може да отидем на сафари, да видим всички животни.
— О, мамо! Сериозно ли говориш? Супер!
— Но също си мислех, че ще успея да поработя там известно време.
— Какво, и да живеем там?
— Вероятно. За известно време.
— Колко?
— Не знам. Няколко месеца може би.
— Къде?
Джулия бе приготвила списанието и го бутна през масата. Ейми му хвърли един поглед и продължи да яде спагетите си.
— Вече съм го виждала. Там ли ще работиш?
— Ако ме вземат. Прочете ли статията?
— Разбира се. Винаги чета статиите на Конър. Той там ли живее?
Джулия се засмя:
— О, не. Мисля, че просто е минал оттам. Не знам къде се намира в момента. Откъде ти изпрати картичка последния път?
Ейми се намръщи и сбърчи нос.
— Май беше… Индия. Уганда прилича ли на Кения?
— Те са съседни държави. Хората казват, че в Уганда е още по-красиво. Наричат я перлата на Африка.
— Перлата на Африка.
— Е, какво мислиш?
— За кое?
— За това двете с теб да отидем да помогнем на тези деца в Уганда.
— И аз ли ще помагам?