— Ами сигурна съм, че има много работа за вършене. Ейми сви рамене:
— Супер.
— Значи искаш да отидем?
— Разбира се. Ще ми сипеш ли още спагети?
Джулия намери телефонния номер на благотворителната организация в Женева и им се обади. Една делово звучаща жена с френски акцент каза, че наистина търсели квалифицирани психолози за «Сейнт Мери», всъщност направо се нуждаели отчаяно от такива точно в момента. Тя обясни на Джулия, че организацията им има офис в Ню Йорк, и й даде адреса и номера.
Джулия се обади на Линда в Ню Йорк, за да види как ще реагира приятелката й. Почти очакваше тя да я обяви за луда. Но вместо това Линда зададе няколко въпроса, претегли нещата за около секунда и половина и каза: «Действай, момиче». После й предложи двете с Ейми да й гостуват в Ню Йорк за Деня на благодарността. Така Джулия можеше да посети офиса на организацията и да провери всичко на място.
Това, което Джулия пропусна да съобщи, бе, че не е споменала нито дума за този план на майка си, която, откакто научи за посещението на баща й, се държеше малко хладно. Когато Джулия й се обади, че двете с Ейми ще ходят в Ню Йорк, вместо да се зарадва, майка й веднага се обиди, че ще отседнат в апартамента на Линда в Гринич Вилидж, а не при нея в Бруклин. Джулия се опита да й обясни, че това ще бъде първото пътуване на Ейми в Ню Йорк и че е по-добре да бъдат в Манхатън, в центъра на града, за да обиколят всички туристически атракции — Емпайър Стейт Билдинг, Статуята на свободата, ледената пързалка на Рокфелер Плаза.
— Нали разбираш — добави тя непредпазливо. — Всички онези неща, които никога не съм правила като дете.
— И аз ли съм била виновна за това? — избухна майка й. — Ти никога не си искала. Няма значение, прави каквото желаеш. Отседнете у Линда. Сигурна съм, че там ще ви е много по-добре. Чудесно.
Което, разбира се, бе далеч от чудесно. В края на краищата Джулия успя да я умилостиви, като основният компромис бе, че ще отидат у тях за вечерята в Деня на благодарността. Макар и с неохота, Линда също бе поканена.
Джулия написа писмо до офиса на благотворителната организация в Ню Йорк и приложи автобиографията си. Дълго се измъчва дали да спомене още на този ранен етап, че има намерение да води със себе си и осемгодишната си дъщеря, и реши, че е най-добре, ако действа на чисто. Една жена с официален, но приятен глас й се обади два дни по-късно. Надяваше се, че Джулия оценява, че «Сейнт Мери», технически погледнато, се намира във военна зона, че храната и условията на живот са сведени до най-необходимото и че заплащането е почти символично, с други думи — никакво.
Джулия разпита за възможността да пътува с Ейми и жената отвърна, че това е необичайно, но не и нечувано. Обаче в такъв случай Джулия би трябвало да поеме целия риск, като е наясно, че организацията няма да носи отговорност за момичето. Тя се съгласи. Уговориха си час за интервюто.
Денят на благодарността никога не бе фигурирал сред любимите празници на Джулия. Предизвикваше най-вече спомени за семейни скандали. Всички чичовци, лели и братовчеди идваха у тях и когато свършеха с опустошаването на пуйката, по традиция се наежваха един срещу друг.
Взеха самолет за Ню Йорк в сряда вечерта и на следващия ден Линда ги откара под студения дъжд в новото си черно БМВ през моста до Бруклин. Джулия бе израснала там, но дори и докато показваше на Ейми местните забележителности и й разказваше случки от детството си, се чувстваше странно дистанцирана, сякаш говореше за нечие чуждо минало. Малката къща на майка й с миниатюрния заден двор изглеждаше чудесно, както винаги, но Джулия не откри у себе си никакво вълнение към нея, нито дори към собствената си стая, където някои от ученическите й рисунки още висяха на стените, а купчината плюшени играчки я гледаха с укор от перваза на прозореца.
Майка й бе поканила братовчеда на Джулия — Дейвид, със семейството му. Синът му Брад беше година по-голям от Ейми, а Беки беше на пет. Джулия винаги бе чувствала Дейвид много близък, но никак не харесваше жена му — Лиз. Превзета дребна жена, винаги с безупречна прическа и грим, тя работеше като офис мениджър и третираше целия свят, сякаш бе част от работата й. Като майка преследваше същия неотклонен перфекционизъм, който караше Джулия да се чувства непохватна.
Виждаха се за пръв път след погребението и отношението на Лиз, даже след толкова много месеци, все още бе пропито със съчувствие, от което на Джулия й се повдигаше. Няма нищо. Ед е мъртъв, но ние сме добре, така че се дръж нормално, за бога! Вместо това просто се усмихваше и кипеше вътрешно. Още по-лошото бе, че майката на Джулия — в новата й роля на несправедливо засегната — буквално я пренебрегваше и се разтапяше пред Лиз, която, разбира се, бе дошла по изгрев-слънце, за да помогне в готвенето, бе донесла подаръци за всички и като цяло се държеше като ангел, дяволите да я вземат.