— Като видях майка ти днес, най-после разбрах защо във вашето семейство сте толкова добри във вменяването на вина. Все едно майка ти е измислила това чувство.
— О, тя не го направи нарочно. Аз не трябваше да…
— Нали точно това ти казвам.
Джулия се усмихна.
— Слушай, Джулия. Не си усложнявай живота. Може дори да не ти предложат работата. Ако получиш предложението, тогава ще решиш. Но, скъпа, това си е твоят живот. Никой не знае по-добре от теб кое е най-добро за Ейми. А промяната ще ви се отрази добре, каквато и да е. Виж ме мен. Преди бях анархистка и ходех с черно червило, а сега съм адвокатка и имам черно БМВ. Живота си го бива.
Говориха дълго след полунощ. За семейството и приятелите, за работата и накрая — и за мъжете. По-конкретно, за очевидно безкрайното търсене на Линда на мъж, с когото би могла да прекара поне една година, камо ли цял живот. Тя заяви, че тези, които изобщо й харесват, се оказвали или женени, или обратни. После, съвсем неочаквано, Линда попита за Конър и дали Джулия се е чувала с него наскоро.
— От дълго време не съм. Ейми получи картичка от Индия преди няколко месеца. Оттогава — нищо. Тази година забрави дори рождения й ден. За пръв път.
Линда отпи от уискито си и погледна приятелката си над ръба на чашата.
— Какво? Какво значи този многозначителен поглед?
Линда сви рамене:
— Нищо.
— Хайде, кажи.
— Е, нямаше нужда да съм професор по телепатия, за да разбера какво изпитвахте двамата един към друг.
— Не говори глупости. Доколкото си спомням, ти беше тази, която си падаше по него.
— Не го отричам. Коя жена не би го харесала?
— Ами аз например. Той беше най-добрият приятел на съпруга ми, за бога! Как можа да ти хрумне такова нещо?
— Хей, не се прави на света вода ненапита. Просто те попитах дали си се чувала с него напоследък.
— Не съм.
— Добре.
Последва дълга пауза. Линда запали една от дългите си цигари, облегна глава на облегалката на канапето и издуха дима нагоре към тавана.
— Той ли е причината да искаш да заминеш за Африка?
Джулия избухна:
— Линда, как да ти го обясня по-ясно? Какво ти става тази вечер? По-тъпо нещо не бях чувала. Разбира се, че не е той причината. Как можа да ти хрумне?
— Добре, скъпа. Из-ви-ня-вай.
— Наистина, Линда. Понякога…
Смениха темата, но разговорът така и не потръгна. Джулия си легна с чувството, че е леко пияна, и се упрекваше, че е голяма глупачка заради бурната си реакция. Истината бе — като се изключеше фактът, че той е баща на Ейми, — че Конър е проблем, с който Джулия отдавна се бе научила да се справя, като настойчиво отрича съществуването му. Той продължаваше да живее вътре в нея, но в едно ъгълче, което никога не си позволяваше да посети. Когато Линда я попита направо за чувствата й към него, тя се почувства, сякаш някой бърка с ръжен в стара рана.
И докато се въртеше в леглото, а Ейми спеше до нея, Джулия си призна, че приятелката й е права. Колкото и яростно да се опитваше да го отрече, дълбоко в себе си знаеше, че този копнеж да замине за Африка бе свързан с Конър. Не бе толкова наивна, че да очаква да го открият там. Рационалната й половина знаеше много добре, че това няма да стане. Всъщност тя нямаше никаква представа в коя част на света се намира той. Не, нещо по-неуловимо и емоционално я влечеше натам. Искаше да види това, което той бе видял, да заведе дъщеря им на място, което го бе развълнувало дълбоко, за да се развълнува и тя и да се почувства свързана с това място, а чрез него — и с Конър. И въпреки че сега той бе един непознат и сигурно отдавна бе престанал да я обича, поне по този дребен, косвен начин тя можеше да сподели тази част от него.
26.
Конър се стресна и се събуди, но в първия момент не успя да се ориентира къде се намира. Лежеше неподвижно и се ослушваше, взираше се в гънките на мрежата против комари, съвсем слабо осветена от първите наченки на зората. После чу някой да крещи заповеди, войници да тичат на двора навън и си спомни.
Чу ръмженето на двигател, което се носеше откъм долния лагер край реката, и бързо стана, измъкна се изпод мрежата и навлече дънките и ризата, които бе използвал вместо възглавница. Когато чу колата да спира шумно отвън и фаровете й светнаха в отворената врата на къщата, вече бе облечен и изтръскваше ботушите си, за да ги провери за скорпиони.
— Музунгу! Събуждай се. Трябва да дойдеш!
Беше Окело — арогантният млад полковник, който бе негов придружител през изминалите дванайсет дълги дни на чакане. Знаеше много добре името на Конър, но винаги го наричаше музунгу, което на суахили означаваше «бял човек». Между двамата се бе породила незабавна и взаимна неприязън и Конър не си направи труда да му отговори.