— Музунгу! Ставай! Обличай се!
Изкряска някаква забележка към един от младите пазачи, които стояха по цяла нощ пред къщата на Конър. Окело твърдеше, че те са там, за да го пазят, но Конър бе наясно, че истинската им задача бе да не позволят той да се промъкне в лагера и да говори с отвлечените деца войници.
Окело се втурна към вратата, застана на входа и надникна вътре. Светлините на фаровете се отразяваха от сребристия колт, който висеше на кръста му. Беше към двайсет и пет годишен, около метър и деветдесет висок и с яко телосложение. Конър нито веднъж не бе виждал очите му, защото винаги бяха скрити зад слънчеви очила с огледални стъкла. Дори и сега, в тъмнината, той пак ги носеше, което вероятно обясняваше защо не забелязваше Конър, който седеше в сянката върху неизмазания под и завързваше ботушите си. Окело отиде до мрежата за комари и я побутна с късия бастун с рогова дръжка, който винаги носеше. Конър веднъж го видя да използва бастуна върху един млад войник, който го бе ядосал за нещо.
— Музунгу! Събуждай се!
Конър стана и взе чантата с фотоапаратите си. Ориентиран от този шум, Окело се извърна рязко и го видя.
— Трябва да дойдеш! Веднага!
— Как се казва училището за добри маниери, което си посещавал?
— Какво?
— Нищо. Какво става?
— Ще видиш.
— Макума ли дойде? Тук ли е?
— Идвай, бързо!
Дворът бе пълен с войници, които се обличаха в движение, докато офицерите им крещяха. Отзад в джипа на Окело седяха двама от адютантите му, облечени с крещящия вкус на гангстери със слънчевите си очила, кърпи на врата и пресечени на гърдите патрондаши. Единият държеше М-16, а другият — 90-милиметрова базука. Конър им се усмихна бодро.
— Добрутро, момчета. Леле-мале, днес май ни чака работа.
Както обикновено, те сякаш изобщо не го забелязаха.
— Да, спах като бебе. Благодаря, че попитахте.
Вероятно не бе разумно да ги дразни, но искаше да види дали някой ден ще успее да изцеди от тях поне една лека усмивчица. Очевидно това нямаше да се случи днес. Качи се на мястото до шофьора, а Окело се намести зад волана, като изкрещя още някаква ругатня на пазача. Включи джипа на скорост и се изстреля опасно през тълпата, колелата свиреха и засипваха всичко зад тях с прахоляк.
В прашния пурпурен сумрак поеха по черния път, който се катереше с множество извивки към платото, светлините от фаровете подскачаха по гъсталака от акации и голите гърбове на войниците, които вървяха по същия път пеша. Пътят бе с коловози и неравности и Окело постоянно натискаше клаксона и крещеше на тези, които се бавеха, да се отдръпнат настрана. От време на време джипът ги закачаше и блъскаше и това го караше да кряска още по-силно и да размахва бастуна си, като минаваше край тях.
Половин час по-късно войниците бяха строени на платото от спечена пръст и трева — безкрайни редици, вероятно към две хиляди човека, пресметна Конър, а може би и повече, всички с оръжия на рамо. Имаше бронирани коли и камиони, всевъзможни артилерийски оръжия и леки картечници, очевидно всички събрани за проверка. През дните на чакане Конър не бе получил достъп до младите войници и дори сега Окело му каза да спазва дистанцията и да не ги снима. Конър оглеждаше редиците и търсеше това, заради което бе дошъл тук — лице, което никога не бе зървал, но което бе сигурен, че ще разпознае. Но имаше твърде много лица и светлината още бе доста слаба.
Въпреки това той виждаше колко млади са всъщност повечето от тях и как бяха превили рамене под тежестта на оръжията. Тези, които стояха в първите редици, бяха с униформи, но доста опърпани и твърде големи за тях. Дрехите на останалите изглеждаха като изровени от сметище, изпокъсани и мръсни тениски и горнища на пижами, протрити и мръсни панталони. Някои бяха с обувки, други — със сандали, направени от автомобилни гуми, но много стояха боси. Войниците бяха предимно момчета, но сред тях имаше и момичета, а още доста момичета стояха отзад, при окаяната група жени, които бяха отвлечени, за да готвят и слугуват и да бъдат сексуални робини на по-възрастните войници. Сега всички те — мъже, жени и деца, стояха, вперили погледи нависоко, сякаш предстоеше да им бъде разкрита някаква велика истина.
Последните няколко звезди още блещукаха на небето, което бе преминало през много нюанси на розово и лилаво и сега искреше в оранжево над тъмната планина далеч на изток, където скоро щеше да се появи слънцето. Конър не попита повторно какво става. Можеше да има само една възможна причина всички да се съберат: Даниел Макума, Благословения, мистикът, пророкът и върховният духовен водач на Божиите воини, щеше да слезе от небесата. Това бе моментът, който чакаше от месеци, и Конър не успяваше да потисне нарастващата си възбуда.