Толкова гъста бе паяжината от митове и лъжи, изплетена около него, че бе трудно да се отсеят истинските факти за Макума. Единственото, което се знаеше със сигурност, бе, че той е ачоли от Северна Уганда, че е на около четирийсет и две години и че е далечен и непокорен братовчед на Джоузеф Кони, известния лидер на Божията съпротивителна армия, която тероризираше други части на Севера. И двамата твърдяха, че са законни наследници на проповедницата — воин на ачолите Алис Лакуена, чиято брутална смесица от християнство, местни вярвания и магии почти бе успяла да свали правителството на Уганда преди петнайсет години. Тогава въстанието й бе потушено и бе пролята много кръв, а Лакуена сякаш се бе изпарила.
Последователите на Макума твърдяха, че той, също като Лакуена, е медиум и общува със света на духовете по различни езотерични начини, често посредством душите на животни, и че Светият дух — Типу Маленг — му е наредил да продължи свещената война срещу «голямото зло», управляващо страната.
В името на тази цел повече от десетилетие Макума попълваше бунтовническата си сган с отвлечени деца и от бази в Южен Судан ги изпращаше през границата да опожаряват, изнасилват, убиват и плячкосват всичко по пътя си в страната, която той твърдеше, че обича и се опитва да спаси. Всичко това се правеше с благословията на суданското ислямско правителство в Хартум, което им предоставяше огромни количества оръжия, при условие че те ще бъдат използвани и срещу Суданската народоосвободителна армия, която водеше гражданска война вече две десетилетия.
Конър знаеше повече, отколкото искаше да си спомня, за методите на действие на армията на Макума. Бе снимал опожарените останки от техните нападения, беше броил убитите и бе виждал заподозрени за информатори с отрязани за назидание на останалите устни и уши.
Досега Макума нито веднъж не бе позволявал достъп на западен журналист или фоторепортер и Конър вложи цялата си хитрост и настойчивост, за да си проправи път през мъглата от потайност и параноя, с която приближените на Благословения го обграждаха.
За да осъществи първоначалния контакт, Конър пристигна първо в Найроби, където Божиите воини имаха таен офис — мръсна задна стаичка над някаква туристическа агенция. Последва триседмично чакане, уж докато го проверяват. Конър се обаждаше на всеки два-три дни и накрая един от служителите му каза, че молбата му да се срещне с Благословения все още се обмисля и че той трябва да отлети за Хартум. Конър се приготви за най-лошото. В Хартум се радваха на американците колкото на епидемия от малария, но служителят го увери, че ще говори със суданското посолство в Кения да придвижат по-бързо молбата му за виза.
В Хартум чакането стана още по-неприятно. Хората от офиса на Божиите воини го третираха като досадно насекомо, отпращаха го отново и отново със заръката да дойде на следващия ден, после пак на следващия ден и така до безкрайност. Накараха го да попълни някакви формуляри и да подаде паспорта и автобиографията си, както и списък с въпросите, които иска да зададе. Когато три седмици по-късно най-после успя да се срещне с някой, който притежаваше очевидна власт, му казаха съвсем безцеремонно повече да не идва в офиса, а да чака в хотела си. Все още обмисляли молбата му да интервюира Благословения. Своевременно щели да го информират за решението си. Очевидно тези хора не считаха за нужно да любезничат със западните медии.
След едномесечно мотаене по улиците и общуване с хлебарките в хотелската стая нещата най-после се раздвижиха. Посред нощ потропаха на вратата му и двама мъже с автомати му наредиха да си събере нещата и да тръгне с тях. Качиха го в каросерията на един камион и го закараха извън града — в една военна база, където транспортен самолет без обозначителни знаци чакаше, готов за излитане. Казаха му да се намести между касетките, в някои от които имаше храна, а в повечето — оръжия и муниции. Полетът трая часове и бе най-тежкият, който Конър бе преживявал. Нямаше нито нормални седалки, нито прозорци, почти никакъв въздух и вътре стана толкова горещо, че той едва не припадна. Когато отново видя дневна светлина, беше тук, на това затънтено плато, където стоеше в момента. Естествено никой не искаше да му съобщи точното местоположение на лагера, но той се досещаше, че са в най-южните части на Судан и че границата с Уганда е някъде наблизо.
Чак когато пристигна, той най-после изгуби търпението си. Бяха го накарали да вярва, че Макума ще бъде тук, но скоро се оказа, че това не е така. Кога — или по-точно, дали щеше да дойде — никой не знаеше или поне отказваше да разкрие. Стана ясно, че вечно ругаещият полковник Окело не е бил информиран за посещението на Конър, което го подтикна да направи всичко възможно да вгорчи живота му. Дори се опита да конфискува апаратите му и отстъпи единствено заради гневния изблик на Конър. Но фотоапаратите не му вършеха никаква работа, защото го държаха практически под домашен арест и му бе забранено да прави снимки. Не можеше даже да се поразходи или да отиде до тоалетната без въоръжен придружител.