Разбира се, Окело и всички останали смятаха, че целта на посещението му е да интервюира и снима Макума, в което нямаше нищо лошо. Той държеше те да си мислят точно това. Истинската му цел, обетът, който бе дал след нощта на Брега на скелетите, щеше да остане тайна, докато не му се удадеше възможност да я разкрие пред въпросния човек.
Слънцето лумна зад планината и сред чакащата тълпа се разнесе шепот. Един от адютантите на Окело говореше по портативна радиостанция и сега извика нещо, сочейки, и Конър видя светлините на самолет, ярки като две звезди, да се снижават към платото.
Самолетът направи кръг над главите им и сякаш по команда слънцето изскочи иззад планината и огря сребърния му корем, а след миг и платото, и всички, които стояха на него, се обляха в златиста светлина. Конър се възхити на изобретателността на този човек, който режисира така умело появата си. Като гледаше осветените лица на тези откраднати деца, чийто живот бе почернен от същия този човек, който сега искаше да им внуши, че им носи светлината, Конър разбра, че те наистина са впечатлени.
Виждайки кимването на Окело, той започна да снима самолета, който правеше окончателен заход от изток. Пистата за кацане бе с формата на огромен кръст, маркирана с варосани камъни, и когато самолетът я докосна, хвърли по-малка сянка с форма на кръст върху нея, а зад него се издигна виещ се облак от осветен от слънцето прах. Самолетът забави, зави по страничната ивица и спря. Полковник Окело изкрещя някаква заповед и барабаните започнаха да кънтят и трещят, а всички момичета и жени извисиха гласове, обединени в един продължителен пронизителен звук. Окело извика на Конър да го последва и тръгна към самолета заедно с малка група посрещачи от по-старшите офицери, които се тътреха зад него.
След минута вратата на самолета се отвори и се спусна стълбичка към земята. После дребна фигура, облечена цялата в бяло, пристъпи навън и всички войници завикаха възторжено и толкова силно, че заглушиха барабаните и воя на жените. Макума застана на най-горното стъпало с вдигнати високо ръце и Конър фокусира усмихнатото му лице.
През обектива видя слаб и красив мъж с деликатни черти и грижливо оформен мустак. На дълга верига на врата му висеше тежък златен кръст. Очите и усмивката му бяха ангелски. Той отпусна ръце и тръгна внимателно, почти предпазливо по стъпалата, следван от малка група съветници и телохранители.
Окело пристъпи напред да го приветства, Макума разтвори ръце и двамата се прегърнаха. Красиво младо момиче в нова зелена униформа чакаше с гирлянд от цветя и когато Окело му направи знак, то пристъпи напред, за да го постави на врата на Макума. Докато се навеждаше, Макума обърна глава към Конър и погледна право в обектива. В този миг Конър успя — или си помисли, че успя — да зърне нещо в очите на този човек, което бе много по-студено и страховито от божествената усмивка, грееща на устните му.
Окело се канеше да поведе групата за тържествен преглед на армията, когато Макума се обърна и тръгна към американеца. Конър направи още една снимка, после свали фотоапарата си и стисна ръката, която Макума му протегна.
— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Разбрах, че сте тук от много време.
Гласът му беше мек, а английският му — безупречен.
— Няма проблем. С полковник Окело доста се забавлявахме.
— Радвам се. Надявам се, че ще имам време да отговоря на въпросите ви.
— И аз се надявам. Имам един много важен въпрос за вас.
Извикаха го чак по залез-слънце. Двама от хората на Окело го взеха и тръгнаха по пътя, който минаваше по хребета над лагера и където досега не бяха пускали Конър. През листата на дърветата той мяркаше спеченото глинено корито на една почти пресъхнала река и край нея голям брой порутени кирпичени къщи и набързо стъкмени колиби и навеси. Всичко бе забулено от синкав дим, носещ се от лагерните огньове, а мирисът на готвено се издигаше в златистия въздух, примесен с горещия и първичен аромат на червена почва, характерен за Африка, който Конър бе обикнал с течение на времето.