Студиото, което Конър използваше, беше сгушено между няколко склада на малка уличка недалеч от Норт Хигинс. Представляваше тясно помещение, в единия край на което бе студиото, а в другия — тъмната стаичка. По протежение на едната стена имаше завеси и рула с разноцветна хартия, които можеше да се опъват като фон за портретни снимки.
Студиото принадлежеше на една фотографка на име Труди Барът, която работеше основно за местния вестник. Двамата с Конър се бяха запознали преди две лета, когато вестникът публикува няколко от неговите снимки на горски пожари, и бяха имали връзка, продължила до края на онова лято. Нещата помежду им замряха през есента, когато Конър замина от града, за да прекара зимата в ранчото си, както правеше всяка година. Все пак двамата си останаха приятели. Труди му помагаше да публикуват негови снимки и му беше дала ключ от студиото, за да го използва, щом има нужда.
Конър влезе и светна лампите. Вътре бе горещо и въздухът миришеше на химикали. Той остави вратата отворена и пусна климатика. Свали поредица сватбени снимки, които Труди бе оставила да съхнат, и внимателно ги подреди на работния плот. Сред тях имаше една, която Конър определи като предназначена за албума, наричан от Труди «Опааа!» — снимки, които клиентите й не биха искали да видят. На тази младоженецът целуваше една от шаферките по начин, който изобщо не би харесал на булката. Тази гледка би свършила добра работа в случай на развод.
Когато всичко бе готово, Конър затвори вратата, изгаси лампите и извади двата филма от джоба си. Работеше внимателно, без да бърза. Този елемент от фотографията винаги му харесваше. Интимността, уединението, призрачното червено на лампата в тъмната стаичка — сякаш времето замираше.
Правеше снимки още от дете. Баща му бе му подарил стар «Пентакс» за деветия му рожден ден и по-късно му помогна да си направи тъмна стаичка в един ъгъл на обора. В онези дни Конър обичаше да снима животни и когато бе на дванайсет години, една негова снимка на черна мечка, изправена на задните си крака насред потока, спечели наградата на някакво списание за дивата природа. В юношеството и младостта си изкарваше по някой долар, като продаваше снимки на планинари и скиори на едно-две списания, които харесваха работите му. Но точно гасенето на горски пожари му даде обект за първия голям пробив.
Случи се преди три години — през първия сезон, в който двамата с Ед скачаха — и се оказа истинско бойно кръщение с огън. Беше едно от най-сухите лета в историята и горските пожари заемаха централно място в новините из цялата страна, особено тези, които вилнееха в парка Йелоустоун. Конър винаги носеше апарат със себе си — нищо особено, евтин джобен модел с автоматично фокусиране. И един ден, почти случайно, той направи потресаваща снимка на Ед, застанал сам на хребета, замахнал с пожарникарската брадвичка, като силуетът му се очертаваше на фона на стена от пламъци, високи поне шейсет метра.
Труди Барът го свърза с една фотографска агенция в Ню Йорк и снимката бе отпечатана на първа страница на Ню Йорк Таймс, а после бе препечатана във вестници и списания по цял свят. От тази снимка Конър спечели повече пари, отколкото някога бе виждал, с тях изплати всички дългове, които бе натрупал покрай ранчото, и му останаха достатъчно, за да си купи нови фотоапарати и обективи. Местният вестник пусна статия за успеха му с негова снимка, на която той изглеждаше абсурдно привлекателен, и това бе повод да спечели доста задевки от колегите в базата. Дори получи няколко писма от почитателки, което предизвика луда завист у Ед. Когато се върна в Бостън същата есен, Ед поръча да увеличат снимката от Йелоустоун с неговия силует на фона на огъня до метър и половина и сега тя висеше на стената в апартамента му. Той твърдеше, че правела чудеса за любовния му живот.
Двамата се бяха запознали преди няколко години, когато Ед беше първокурсник в университета в Мисула, а Конър се чудеше дали ще си остане прост фермер до края на живота си. Всяко лято в западните щати Горската служба наемаше доброволци, които да участват в гасенето на пожарите. Тези доброволци се придвижваха пеш и работата им далеч не бе така бляскава, както на пожарникарите, които скачаха с парашути в непроходимите гори, но всеки трябваше да премине през този етап поне две-три години, преди да кандидатства за парашутист. Младите мъже и жени, които се включваха, бяха с най-различен произход. Но независимо дали през останалата част от годината работеха във ферми, бяха студенти или учители по ски, всички имаха един и същи стремеж да правят нещо, което е по-близо до истинското приключение от миенето на чинии и сервитьорстването.