— Харесвате ли Бах?
— Негова творба ли сте пуснали в момента?
— Една от неговите меси.
— Красива е.
— Да. Мислите ли, че такава музика може да съществува, ако няма Бог?
— Струва ми се, че съществуват много неща — й добри, и лоши, независимо дали има Бог, който желае съществуването им, или не. Имате ли нещо против да записвам този разговор?
— Ако искате.
Конър извади касетофона от джоба си и го постави до Библията.
— Значи не вярвате в Бог, но вярвате в това, че има добро и зло?
— Знам, че хората са способни и на двете.
— И вие вярвате, че можете да правите разлика между тях?
— Между доброто и злото? Да, мога.
— Но ако няма Бог, как е възможно това?
Конър не очакваше нещо подобно. Бе обмислял дълго и задълбочено как най-добре да представи предложението, което бе дошъл да направи, и бе наясно, че е важно да не позволява да бъде въвлечен в нежелан спор. След всички тези години твърде добре си даваше сметка за инстинктивната си готовност да се конфронтира с тези, на чиито ужасяващи действия ставаше свидетел. Беше глупава и опасна слабост. А ако се опитаха да го въвлекат в някакъв интелектуален дебат, както някога направи онзи убиец, кметът в Руанда, така както се опитваше сега и Макума, това по някакъв начин отприщваше онова старо усещане за неадекватност — той отново ставаше момчето, което не е учило в колеж — и подхранваше гнева му още повече.
Точно това се случваше в момента и той не бе в състояние да се овладее. В отговор на въпроса отвори фотографската си чанта и извади една снимка. Беше тази, която бе направил на Томас — онемялото момче в «Сейнт Мери». Подаде я на Макума, който се поколеба за момент, но после я пое. Взе очилата си от масата, сложи си ги и я огледа внимателно.
— Виждал съм тази снимка. Прочетох статията и множеството лъжи, които изричахте в нея.
Каза го просто, без никакъв намек на обвинение или огорчение. Върна снимката на Конър, но той отказа да я вземе. Кръвта нахлу в главата му и пулсът му се ускори.
— Попитахте ме как различавам доброто от злото. Стореното с това момче е зло. Вашите войници са убили майка му и баща му, отвлекли са го, после са го принудили да се върне и да убие останалите си роднини и приятели, да изгори собственото си село. После са го оставили в пустошта да умре. Кажете ми, това не ви ли звучи като зло? Или вашият Бог нарича по друг начин тези неща?
Макума остави снимката на масата и свали очилата си. Спокойно опря дланите си една в друга, като за молитва, вдигна ги към брадичката си и дълго време се взира в Конър. Усмивката му беше изчезнала. Музиката се приближаваше към кулминация и сега изглеждаше по-скоро злокобна, отколкото красива. Сърцето му продължаваше да бие силно, а разумът му се опитваше да го накара да се овладее, но Конър гледаше Макума невъзмутимо и без страх.
— Който ви е съобщил тези неща, ви е излъгал — каза Макума тихо. — Ние не отвличаме децата, които се бият за нашата кауза. Те прииждат — стотици, по собствена воля, за да се присъединят към нас. Защо? Защото искат да помогнат тази земя да се пречисти от голямото зло, което царува в нея. Ако са твърде млади, не им позволяваме да се сражават…
— Това са глупости и вие добре го знаете.
— … не им позволяваме да се сражават, а се грижим за тях и ги оставяме да помагат по други начини. Много от тях наистина са сираци. Родителите им са били убити от войниците на правителството. То е, което измъчва и убива моя народ, опожарява селата ни и после — с помощта на лековерните западни приятели като вас самия — претендира пред света, че ние сме виновни за това.
— Виждал съм го със собствените си очи.
— Значи очите ви са ви измамили. Кажете ми, защо дойдохте тук, защо изминахте целия този път — за да ме интервюирате или за да ме обиждате?
Конър се поколеба. Музиката бе спряла и единственият звук сега бе бръмченето на генераторите и приглушеното припукване на газената лампа. Навярно бе твърде късно, но той си пое дълбоко дъх, извади лист хартия от джоба си и го подаде на Макума.
— Това е списък на някои от децата, които са били отвлечени от вашите войници от областта Карингоа. Те са седемдесет и три на брой. Последното име в списъка — Лорънс Ниеко — е брат близнак на Томас, момчето от снимката. Моля ви, вземете го.
Макума не помръдна, така че Конър се наведе напред и постави списъка на масата пред него. Макума почти не го погледна, защото продължаваше да се взира в американеца.
— Сега ще се заема с интервюто и ще ви направя снимки, а вие можете да говорите каквото си искате, да поправите всички онези лъжи, които твърдите, че съм написал за вас — всичко. Аз ще се погрижа интервюто да бъде отпечатано. Но това, за което всъщност съм тук, е да ви направя едно предложение.