Той замълча за миг и посочи списъка.
— Не знам колко струват тези деца според вас. Ако са в подобно състояние като онези, които съм виждал, след като са успели да избягат, те няма да са ви от полза според мен. А може би някои от тях не са тук. Но бих искал да купя тези, които са тук.
Макума го погледна за момент, напълно удивен. После се засмя:
— Защо вие, американците, си мислите, че всичко се продава?
— Опитвам се да купя свободата им.
— С чии пари?
— С моите собствени.
Макума се изсмя презрително.
— Не е необходимо да ми вярвате. И бездруго не ми пука. Но парите са готови и чакат на сметка в Найроби. Ще ви дам по две хиляди долара за всяко дете от този списък. Плащане при доставката, вие определяте как точно.
Конър бе готов за някакъв изблик на гордост и възмутен отказ, но Макума не отговори. Вместо това извика единия от телохранителите да дойде. Нареди му нещо на ачоли и му подаде списъка и снимката на Томас. Мъжът бързо изчезна с тях.
— От името на коя агенция или организация правите това?
— Казах ви, действам по своя инициатива. Никой друг не знае. И никой няма да узнае, ако предпочитате.
Макума обмисли това за момент. Конър се вгледа в лицето му за нещо, което да му подскаже какво си мисли мъжът срещу него, но не откри нищо. Макума погледна часовника си.
— Вървете сега — каза той. — Ще поговорим отново сутринта.
Късно през нощта Конър лежеше буден, въртеше се на сламената рогозка и пресяваше казаното. Всеки път, когато се връщаше на разговора, се ругаеше мислено, че бе позволил на Макума да го изкара от нерви. Беше репетирал предложението си много пъти и бе дошъл, твърдо решен да е силен, спокоен и учтив, а вместо това веднага застраши цялото начинание, като атакува събеседника си. Колкото и налудничава да беше идеята, поне бе в състояние да я представи по най-добрия възможен начин. Единствената успокоителна мисъл бе, че дори и сега Макума да го мразеше, само предложението бе важно. Или му бе харесало, или не. Накрая, когато навън небето започна да изсветлява, той заспа.
За пръв път от дълго време сънува Джулия. Спускаха се с кану по една река, която приличаше малко на онази, по която бяха плавали преди толкова много години. Преминаваха покрай същия висок канон, но скалите бяха друг цвят — не сиви, а в такова червено, каквото Конър бе виждал само в Африка, и растителността, която се издигаше нагоре към облаците, беше несъмнено тропическа. Конър бе в едното кану с всички чанти и багажи, а Джулия бе в другото отпред, Ейми седеше до нея, а Ед — на носа. Ейми бе потопила ръката си във водата и цареше атмосфера на спокойствие и блаженство. Джулия се обърна и му се усмихна, той отвърна на усмивката й и не изпита никакво съжаление или тъга, че е отделно от тях.
После той се взря в скалите на каньона, защото, знаеше, че на това място трябва да има някакви йероглифи и скални рисунки, но не можа да ги открие. Когато отново погледна напред, видя, че кануто на Джулия изчезва зад ъгъла, а Ед с черните си очила гледаше към него през рамо и му махаше да побърза. Изведнъж Конър се сети, че пред тях има бързей и голям водопад, за който бе забравил да ги предупреди, че се налага да излязат на брега и да пренесат лодките от другата му страна. И докато се ослушваше, чу грохота от водата и извика да ги предупреди, но знаеше, че те не могат да го чуят, така че загреба с всички сили след тях, викаше им да спрат, а грохотът ставаше все по-оглушителен.
Грохотът го събуди и се оказа джипът на Окело, който спираше пред къщата му. След минута мъжът бе на прага и викаше: Музунгу! Музунгу! Сякаш отново започваше вчерашният ден и Конър се улови, че би искал наистина да е така, за да има още един шанс.
Веднага разбра, че настроението се е променило. Когато излезе навън, Окело го блъсна между плешките. Конър се обърна към него:
— Това за какво беше, по дяволите?
— Качвай се.
Двамата адютанти отзад се хилеха, но това не бе усмивката, която Конър се опитваше да изкопчи дни наред. Сякаш се смееха на някаква шега, която не беше чул. Подкараха по виещия се път към долния лагер, а птиците кряскаха и крякаха сред дърветата, сякаш и те бяха в него.
Лагерът бе много по-мръсен, отколкото изглеждаше откъм хребета. Червената пръст бе станала на кал и заслоните бяха мизерни. Лешояди кълвяха в купчините боклук и мирисът на човешка мръсотия се носеше тежко в знойния въздух.
Конър погледна през рамо и видя, че точно зад тях има още един джип. Макума седеше отпред до шофьора, вдигнал високо глава, и поздравяваше всички, край които минаваше, с царствено помахване и лицемерна усмивка. Прекосиха лагера с джиповете и спряха на края на една разкаляна поляна, където група от най-малките войници, които Конър бе виждал до този момент, чакаха строени. Той пресметна, че са около четирийсет на брой и на възраст между девет-десет и шестнайсет години. Почти всички бяха момчета. По команда, когато Макума слезе от джипа си, те застанаха мирно, метнаха оръжията си на рамо и нададоха някакъв боен вик. Всички други се смъкнаха от джиповете и Конър застана до предния капак, а Макума бавно се приближи до него.