— Попитах ги дали някой иска да бъде продаден на вас. Нали видяхте. Никой не иска.
— Кажете им, че ще ги заведа у дома. Че отново ще бъдат при семействата си. Кажете им го!
Макума пак заговори, но Конър знаеше твърде добре, че той не превежда това, което го бе помолил, така че сам започна да вика на суахили. Окело веднага се обърна към него и му извика да спре, а когато не млъкна, се втурна към него и го удари по рамото с бастуна. Конър се хвърли насреща му, но двамата адютанти го сграбчиха изотзад за ръцете и Окело го удари отново с бастуна, този път по лицето, заби юмрук в корема му и му изкара въздуха.
Конър падна на колене, борейки се да си поеме дъх, а Окело го ритна в гърдите и го просна по гръб на земята, при което главата му се удари в нещо твърдо. Конър остана да лежи, втренчен в лицата им, които го гледаха навъсено на фона на ясното кобалтовосиньо небе. И последното нещо, което чу преди удара, изпратил го в несвяст, бе Макума, който нададе бойния вик на Божиите воини, и пронизителният машинален отговор на децата.
27.
Град Карингоа се намираше в началото на една долина в онази част на Уганда, където равнините, покрити само с изсъхнала трева и акации, се заменяха от възвишения и падини и по-пищна растителност, простираща се на запад към Бели Нил, а оттатък реката бяха джунглата и планините на Конго. Градът имаше една-единствена улица със залепени един за друг магазини, църква в единия й край и полицейски участък в другия. В далечните дни преди войната това бе сънливо, непретенциозно местенце само с няколко хиляди жители, макар че още много хора прииждаха всеки ден от околните селища, за да продават продукцията си на пазара. Сега обаче те оставаха за постоянно и населението на Карингоа се бе умножило петдесетократно, а фермите и селцата на километри наоколо бяха плячкосани, опожарени и изоставени.
Правителството бе създало «защитени» лагери и приканваше останалите без дом да се преместят в тях, но мнозина отказваха, защото лагерите бяха отдалечени и разяждани от болести, бунтовниците нападаха дори и там и крадяха децата им и всичко друго, което намираха. Така че сега хиляди прииждаха в Карингоа и обитаваха потъналите в мръсотия колиби, които се простираха на повече от километър в двата края на града. Поне оттук посмелите можеха от време на време да се промъкват до селата си, за да садят или събират реколтата си. Често, когато отиваха или се връщаха, намираха деца, избягали или изоставени от бунтовниците, които се криеха в дивите гори или скитаха из руините на домовете си като объркани духове и търсеха семействата си.
Рехабилитационният център «Сейнт Мери», където в крайна сметка се озоваваха много от тези деца, се намираше в южния край на бедняшкия квартал в Карингоа. Погледната от портата с изронен хоросан, старата сграда на манастира изглеждаше горда и внушителна. Беше триетажна, четвъртита и масивна, разположена в началото на леко наклонена алея от червена пръст. От двете страни на алеята се издигаха пламъкови дървета, а зад тях растяха палми и гигантски мангови дървета, окупирани от прилепи, които разперваха широките си кожести криле веднага щом се спуснеше сумракът и шумно нападаха плодовете. И манастирът, и параклисът, който изникваше пред погледа на човек, когато се спуснеше по алеята, бяха варосани и по стените им пълзяха аленочервени бугенвилии. Чак когато човек се приближеше, впечатлението за колониално могъщество започваше да избледнява.
Варосаните стени се лющеха и бяха на петна от водата, която по време на дъждовния сезон-два пъти годишно се изливаше през счупените улуци от натрошените керемиди на покрива. На фасадата на манастира имаше шест големи прозореца на всеки етаж, всички със скъсани мрежи против комари и провиснали капаци, чиято зелена боя бе толкова олющена, че приличаше на петна от плесен върху дървото. Пред сградата алеята се разширяваше в площадка, от която четири широки стъпала от напукан цимент водеха към масивна двойна врата. Преди войната, когато «Сейнт Мери» още бе девическо училище, тези врати стояха отворени постоянно. Сега бяха винаги затворени и нощем ги заключваха и залостваха.
Зад голямата сграда имаше множество по-малки постройки, които обслужваха нуждите на центъра. Кухните, от чиито прозорци неспирно се носеше шум от гласове и тракане на съдове, бяха около един двор с нисък зид, в който растяха три високи дървета папая и имаше кладенец с ръчна помпа. Мършави пилета и патици ровеха из прахоляка за остатъци от храна, а още по-мършави кучета лежаха под трикраките масички в огромната палатка с отворени страни, която служеше като трапезария на центъра.