Имаше складови помещения, медицинска клиника, работилница и гараж, където можеше да се види разнородна колекция от превозни средства с най-различни повреди. Над тях почти сюрреалистично се извисяваше червен автобус на два етажа, който бе докаран преди десетина години при едно епично пътешествие за набиране на средства от Англия чак дотук. Наричаха го Гертруда и благодарение на вниманието и обичта на Джордж, престарелия градинар, механик и като цяло светец на центъра, все още бе в движение. До гаража бе разположено игрище от отъпкана червена пръст, по което тук-там бе изникнала трева и където късно следобед децата играеха футбол и баскетбол. И накрая, зад всичко това, се простираше почти петдесет декара избуяла райска градина от портокали, банани, манго и авокадо.
Като изучаваше тази гледка от прозореца си на третия етаж, Джулия си спомни колко враждебно и чуждо й се стори всичко, когато двете с Ейми пристигнаха преди три месеца, и колко бързо се почувстваха като у дома си.
Двете с Ейми току-що бяха завършили ежедневния си урок по ачоли със сестра Емили и както обикновено, Ейми бе успяла да засрами майка си. Момичето вече говореше езика почти гладко, докато Джулия на моменти се затрудняваше дори от прости изречения и правеше грешки, които предизвикваха изблици от смях у Ейми и дори по някоя благосклонна усмивка у Емили. След урока Ейми изтича навън да играе баскетбол, макар че всъщност трябваше да се заеме с домашните си, но на Джулия сърце не й даваше да я спре. Сега виждаше дъщеря си на игрището, викаше да й подадат топката и тичаше с другите момичета, а русите й къдрици подскачаха, блеснали под слънчевите лъчи.
Стаята, която споделяха, беше спартански обзаведена, но просторна. Имаше висок таван с вентилатор, който не работеше, и бледозелени стени, на които малки розови гущерчета с тъпички крака и изпъкнали очи висяха неподвижно часове наред. Две легла с метални рамки бяха избутани едно до друго под голяма мрежа против комари, имаше и дървено бюро с чекмеджета, два стола и огромен гардероб, който миришеше на нафталин. Единственият лукс бе, че притежаваха самостоятелен душ и мивка, отделени зад завеса в единия ъгъл на стаята. Общите тоалетни бяха в дъното на коридора.
Джулия погледна часовника си. Оставаше половин час до урока по английски, който бе започнала да провежда през ден преди вечеря. Урокът бе по желание, но тя правеше така, че децата да се забавляват, ето защо всеки ден се появяваха нови и нови желаещи. Дръпна се от прозореца, съблече се и си взе душ. Изми косата си и се наслади на хладната вода, а един гущер я наблюдаваше от високо. После, увита в хавлия, седна пред бюрото, където късното следобедно слънце огряваше раменете й, и довърши писмото си до Линда.
В последното си писмо приятелката й я питаше за Конър и дали хората в «Сейнт Мери» знаят къде се намира той. Никой не знаеше, но сестра Емили имаше най-скорошни новини от него. Миналата есен, преди около шест месеца, той се обадил от Найроби и я помолил да състави списък на децата, отвлечени от армията на бунтовниците. Не обяснил защо го иска и сестра Емили не попитала. Предположила, че му трябва за статия, която пише.
От начина, по който тя и останалите монахини и учители говореха за Конър, бе ясно, че всички в «Сейнт Мери» го обичат. На стената във фоайето бяха окачени негови снимки в рамки на децата от центъра. Джулия разбра, че той редовно изпраща пари и големи колети с дрехи и обувки и че при последното си посещение донесъл ново видео и стереоуредба. Естествено Джулия спомена, че е кръстник на Ейми, но поради някаква причина премълча, че той всъщност й е баща.
Когато чу новините за Конър от сестра Емили, изпита такъв прилив на облекчение, че едва не избухна в сълзи. Конър бе жив. Или поне е бил жив преди шест месеца. Но скоро след това я връхлетя чувството на обида и ревност, че той не бе писал нито на нея, нито на собствената си дъщеря от толкова време. Джулия предположи, че още не знае за смъртта на Ед, защото ако бе научил, със сигурност щеше да им се обади. Тя не разкри тези чувства пред никого, особено пред Ейми, и не ги спомена въобще в писмото си до Линда. Конър принадлежеше на миналото, а тя си бе обещала да живее в настоящето и да не го разбива с копнежи, които лесно биха я обсебили, ако им позволеше.
В «Сейнт Мери» имаше четирийсет и две деца, две трети от които бяха момчета. От деветимата, които работеха с тях, всички — освен трима — бяха монахини, родени и израснали в Карингоа. Те бяха в манастира от времето, когато в него бе имало училище, а впоследствие бяха обучени от различни благотворителни агенции как да работят с преживели травми деца. Въпреки че бяха католици, религиозните послания в манастира бяха умерени и ненатрапчиви, така че тези деца, които бяха протестанти, да не се чувстват изолирани.