Другите двама чужденци, работещи в центъра, бяха една весела разведена швейцарка на средна възраст, наречена Франсоаз, и Питър Прингъл, симпатичен и емоционален млад шотландец, който изпълняваше ролята и на знахар на центъра. Той имаше къдрава рижа коса и се бе привързал изключително силно към Джулия. Винаги се стараеше да седи близо до нея, докато се хранеха, и се изчервяваше, когато тя го улавяше, че я гледа. Всички от персонала имаха стаи на третия етаж, докато децата спяха в отделни спални за момчетата и момичетата на втория етаж. Стаята на Питър Прингъл бе точно до тяхната. Понякога го чуваха през стената как пее доста фалшиво някакви шотландски народни песни под душа, при което Ейми избухваше в неконтролируем кикот. Освен това тя го имитираше много комично как се обяснява в любов на майка й.
Джулия довърши писмото си, облече се и събра картинките, които щяха да й трябват за урока. Преподаваше изцяло на английски и ако някой зададеше въпрос на ачоли, се преструваше, че не разбира, което често си бе самата истина. За всеки урок избираше някаква тема. Тази вечер темата бе посещение на пазара. Джулия събра цяла кошница предмети, които децата можеха да се преструват, че купуват и продават, и за които можеха да се пазарят наужким. Приготви трийсетина неща — от портокали и банани до щипки за пране и гребени, както и няколко кутийки кибрит, които щяха да използват вместо пари. Хаосът и врявата в стаята бяха гарантирани.
Докато слизаше надолу, срещна Ейми, която се връщаше от баскетбол, хваната за ръка с Кристин, десетгодишно момиче ачоли, което живяло в плен при бунтовниците повече от година и било подлагано на ужасен тормоз.
Но Кристин бе в «Сейнт Мери» вече два месеца и се възстановяваше успешно. Двете с Ейми се бяха сближили. В момента бяха целите в прах.
— Може ли Кристин да дойде в нашата стая? — попита Ейми.
— Разбира се. Но не забравяй домашното по математика, млада госпожице.
Момичетата изтичаха край нея нагоре по стълбите.
— Няма. Ще го направя по-късно. Сега ще пишем пиеса.
— Чудесно. Ще се видим по-късно. И да си вземеш душ.
— Да, мамо — въздъхна Ейми.
Урокът по английски премина добре. Имаше рекордна посещаемост от петнайсет деца, както и две монахини, които говореха езика, но искаха да го опреснят. Най-голямата изненада бе да види и Томас — момчето от снимката на Конър, което все още не проронваше нито дума, въпреки че бе в центъра от две години. Беше наддал малко на тегло от времето на снимката, но още бе слаб и хилав. Беше си изработил защитна реакция да забива брадичка в гърдите си и винаги гледаше сякаш изпод вежди. Никой не знаеше какво да прави с него. Повечето деца оставаха в центъра два-три месеца и после се връщаха при семействата си. Веднъж бяха опитали да изпратят Томас при един негов чичо, но нещата не се развили добре. Томас се върнал в центъра само две седмици по-късно и изглеждал още по-изгубен и самотен от всякога.
На сутрешните си терапевтични сеанси Джулия опитваше всичко възможно, както и другите преди нея, за да го насърчи да рисува. Понякога той вземаше пастела от нея и стоеше с ръка, застинала над листа, сякаш се опитваше да събере кураж, за да започне. Но никога не успяваше. Каквото и да бе заключено у него, очевидно бе твърде ужасяващо, за да го излее от душата си.
По време на урока тази вечер той седеше и гледаше от дъното на стаята и когато бе негов ред да дойде отпред и да купи нещо от сергията на пазара, само поклати глава. Джулия взе няколко неща, занесе ги при него и накрая успя да го накара той да посочи един гребен и да плати за него с пет кибритени клечки. Всички изръкопляскаха и Томас се усмихна срамежливо, което бе голяма рядкост.
Джулия не бе уверена колко научават децата по английски, но всички се забавляваха, а това сигурно бе по-важно в случая. Приключи часа напълно изтощена и посрещна с облекчение камбанката, сигнализираща, че е време за вечеря.
Когато излезе в коридора, с изненада видя във фоайето двама войници, които говореха приглушено със сестра Емили. По униформите им Джулия позна, че са от Народната армия за защита на Уганда, която бе създадена от правителството и имаше база в северния край на града. Но войниците по принцип не бяха добре дошли в центъра. Дори видът на униформата и оръжията им събуждаше ужаса в сърцата на децата, а някои от тях бяха тероризирани също толкова лошо от правителствените войници, колкото и от бунтовниците. Когато Джулия се приближи към тях, чу един от войниците да споменава името Макума, но щом я видя, той млъкна и изчака тя да се отдалечи по стълбището, преди да продължи разговора.