Всички бяха в трапезарията навън и бяха преполовили вечерята си, когато сестра Емили се присъедини към тях. Тя бе висока и грациозна жена, вероятно наближаваща четирийсетте, но чиито благи маниери я правеха да изглежда без възраст. Официалният й пост бе директор на рехабилитационната програма, но за децата тя бе майката, която много от тях бяха изгубили, и я наричаха точно така. Рядкост бе човек да я види, без едно или няколко от по-малките да са се пъхнали под ръката й или вкопчили в полата на безупречното й бяло расо.
Персоналът се хранеше на отделна маса от децата, макар че всички винаги ядяха една и съща храна. Тази вечер имаха царевичен хляб, варена касава* и говеждо задушено.
[* Нишестено кореноплодно растение. — Б. пр.]
Бяха оставили място за сестра Емили и когато тя седна при тях, една от готвачките постави чиния с храна пред нея. От началото на вечерята не бяха говорили за нищо друго, освен за войниците, гадаеха каква бе причината за посещението им и сега всички млъкнаха и я загледаха в очакване да им каже. Няколко секунди тя се престори, че не ги забелязва, прекръсти се, взе вилицата си и започна да яде. После вдигна глава, за да се убеди, че очакването продължава, и се престори на изненадана.
— Какво ви става на всички? Да не би да сте си глътнали езиците?
Тя се усмихна, лапна голяма хапка от храната, а всички продължаваха да са вперили поглед в нея.
— Добре — продължи тя. — Не се е случило нищо. Само слухове. Разузнаването е съобщило, че Макума събира голяма армия отвъд границата и че планира нова офанзива. Войниците казват, че затова всичко е било толкова спокойно през последните месеци. Никой не знае какво възнамерява да прави Макума, но очевидно господарите му в Хартум го притискат да използва тази нова сила срещу Суданската народоосвободителна армия, а не, както той несъмнено би предпочел, срещу Уганда.
— Но защо войниците са сметнали, че трябва да ти съобщят това? — попита Франсоаз.
Сестра Емили сви рамене.
— Защото никой не може да бъде сто процента сигурен. Искат да настанят няколко войника при нас като предпазна мярка, да им устроят лагер тук, в градината.
— А ти какво им отвърна? — попита Прингъл.
— Как мислите? Разбира се, че отказах. Как ще се чувстват децата, ако навсякъде плъзнат войници? Имаме си пазачи на входа. Това е достатъчно. Пък и за какво са ни притрябвали войници, като си имаме храбрия Питър Прингъл да ни защитава?
Всички се засмяха. Прингъл се изчерви. Сестра Емили продължи да се храни.
— Джулия, задушеното е вкусно, нали? Обзалагам се, че в Америка не готвят толкова хубаво задушено.
Това бе знак, че темата за войната е приключена. Джулия се усмихна и поклати глава.
— Въобще не може да се сравнява.
След вечеря обикновено всички се събираха в залата за игри, слушаха музика, играеха нещо заедно или гледаха видео. Тази вечер може би за осемнайсети път гледаха една от касетите, които Джулия и Ейми бяха донесли със себе си — «Цар Лъв». Джулия я беше гледала сигурно сто и осемнайсет пъти и каза на Ейми, на която касетата никога не омръзваше, че ще отиде да почете в стаята си.
Докато вървеше през тъмното фоайе към стълбището, видя сестра Емили да седи на бюрото в малкия си кабинет близо до предния вход. Тя чу стъпките на Джулия, вдигна глава и се усмихна.
— Джулия, имаш ли свободна минута?
— Разбира се.
Влезе в кабинета и сестра Емили й направи знак да седне. На бюрото между тях стояха син порцеланов чайник, две чаши, малка каничка с мляко и захарница. Капаците на прозореца бяха затворени, стените бяха съвсем голи, с изключение на простото дървено разпятие над стола на сестра Емили и иконата на Дева Мария на отсрещната стена.
— Ще пийнеш ли чай?
— Благодаря.
— Чаят е истински английски «Липтънс», какъвто пие и самата кралица, поне така казват. Страхувам се, че това е един от пороците ми.
— Не мисля, че е редно да се определи като порок. Може би само ако добавяш малко уиски.
Сестра Емили се засмя, наля чай в едната чаша и я подаде на Джулия. Предложи й мляко и захар, но тя ги отказа.
— Толкова сме заети, че понякога не ни остава време да поговорим. Исках да узная дали всичко е наред, имам предвид с работата ти и всичко останало.
— О, да. Напълно.
— Справяш се много добре.
— Благодаря. Всичко това ми носи огромно удоволствие.