— Щастлива ли си? Въпросът я изненада.
— Разбира се. Защо? Не изглеждам ли щастлива?
— Не. Понякога изглеждаш тъжна.
— Нима? Виж ти. Ами съжалявам, наистина.
— Не, моля те, не се извинявай. Пред децата и всички останали винаги изглеждаш щастлива. Но понякога те виждам, когато си мислиш, че никой не те гледа, и като че ли… само понякога… ми се струваш малко тъжна.
— Заради физиономията ми. Още като бях малка, хората все ме питаха какво не е наред, защо съм начумерена. А аз им обяснявах, че просто физиономията ми е такава.
Сестра Емили отново се усмихна, видимо неубедена от казаното. Последва пауза. И двете отпиха от чая си.
— Чух, че уроците ти по английски жънат страхотен успех.
Джулия се засмя:
— Е, със сигурност вдигаме голяма тупурдия. Но децата се справят страхотно, наистина. Иска ми се да можех да науча техния език толкова бързо, колкото те научават моя.
— О, но ти вече говориш ачоли добре.
— Де да беше вярно. Ейми е тази, която се справя добре. Тези свежи млади умове явно помнят по-лесно.
— Децата много й се радват. За тях е хубаво, че тя е тук. Красиво дете е. Много прилича на баща си.
Джулия се намръщи:
— Искаш да кажеш…
— Извинявай. Имах предвид… как го нарече тя? «Биологичния си баща».
— Ейми ти е казала за Конър?
— Да. Защо, не трябваше ли?
— Не, нищо подобно. Просто не знаех, че го е споделила с някого.
— Тя много се гордее с него. Така и трябва. Той е чудесен човек.
— Да. Знам.
Не можеше да разбере защо, но разговорът я смути. Сякаш тази жена знаеше за нея повече, отколкото самата тя. Отпи отново от чая си и реши да смени темата.
— Значи не мислиш, че войната отново ще пламне тук?
— Не ми се вярва. Карингоа никога не е бил важен град за бунтовниците. Ако предприемат атака, по-вероятно е да я насочат към Китгум или Гулу.
По-късно, докато лежеше и четеше с Ейми в осветеното от нощната лампа иглу под мрежата за комари, а жабите и насекомите крякаха и писукаха навън като развалена електронна машина, Джулия не успяваше да спре да се връща към казаното от сестра Емили.
— Мислиш ли, че изглеждам тъжна?
Ейми остави книгата и я огледа внимателно.
— В момента ли?
— Не, по принцип.
— Аха. Понякога. Сигурно, когато си мислиш за татко.
— О!
— Така ли е?
— Понякога.
Ейми се сгуши до нея и отпусна глава на гърдите й.
— На него щеше да му хареса тук — каза тя.
— Да, и аз мисля така.
Джулия поглади косата й и дълго време и двете мълчаха.
— Мамо?
— Какво, миличка?
— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново?
— О, не знам — Джулия замълча. — Зависи дали ще ме поиска.
Ейми се подпря на лакът и се намръщи.
— Кой?
Джулия се престори на засрамена. Ейми я погъделичка.
— Кажи ми. Кой?
— Прингъл, разбира се.
Ейми избухна в смях. Джулия й каза да пази тишина, за да не ги чуе той, но мина известно време, преди двете да спрат да се смеят. Накрая се зачетоха отново в книгите си и Ейми скоро заспа. Джулия тихо вдигна книгата от ръцете й и изгаси лампата. Някъде откъм града във влажния въздух се понесе приглушен шум от барабани. Джулия лежеше в мрака, слушаше ритъма им и пронизителното цвъртене на насекомите и се опитваше да не мисли за Конър.
28
Бяха взели часовника му, така че той изчакваше денят да покаже лицето си, преди да го преброи. И когато най-после светлината се процеждаше през пролуката на прозореца му, той пъхваше ръка под рогозката, която му служеше за легло, намираше камъка, повдигаше леко мрежата за комари и внимателно издълбаваше още една малка вертикална резка на глинената стена.
Резката, която издълба тази сутрин, бе последната от поредната група от седем, така че той я направи по-дълга и напречно на останалите. Вече имаше осем такива групички — като малък пасаж от рибни скелети, всяка със седем кости, разделени от гръбнак; всяка кост — ден, всеки гръбнак — седмица. Петдесет и шест дни. Седемдесет, ако броеше и двете седмици, които бе прекарал в очакване Макума да пристигне в лагера. Пъхна камъка обратно под рогозката и лежа дълго време настрана, загледан в рибите.
Още не бе наясно какво бе решил да върши с него Макума. Окело му направи снимки първия ден на затворничеството му, преди да конфискува всичките му фотоапарати, касетофона, бележниците и химикалките. Но през годините Конър бе научил достатъчно за вземането на заложници, за да знае, че една-единствена снимка никога не е достатъчна за получаване на откуп. Дори и най-тъпите похитители знаеха процедурата. Трябваше да представят доказателства, че заложникът е все още жив, като го снимат с фотоапарат или видеокамера как държи първата страница на някой вестник, а неговите похитители още не бяха направили това. На снимките, които Окело му направи, той бе с окървавено и насинено от боя лице и навярно изглеждаше полужив. Никой у дома не би хукнал към банката при вида на подобно доказателство.