Единственият намек, че възнамеряват да поискат откуп, бе дошъл от самия Макума. Докато лежеше на земята, след като го пребиха, точно когато започваше да се освестява, Конър чу Макума да прави някаква остроумна забележка, че ще получат по-добра цена за един американски фотограф, отколкото за няколко хилави деца. Но това бе последното, което някой каза по този повод. През изминалите седмици Конър повече не зърна Макума. Доколкото знаеше, Благословения отново бе изчезнал в небесата.
Отначало го държаха затворен в колибата. Боят му бе коствал две счупени ребра и през първите няколко дни болката бе толкова силна, а жегата — така непоносима, че Конър постоянно губеше съзнание. Пъхаха му храна и вода под вратата и той трябваше да впрегне цялата си сила, за да пропълзи до нея или до кофата, която му служеше за тоалетна. Мухите, които кацаха по лицето му, го побъркваха, но след известно време не намираше сили да ги гони. Една сутрин Окело се появи с един офицер, когото Конър не бе виждал и който очевидно имаше някакво понятие от медицина. Офицерът го прегледа и остана видимо шокиран от това, което установи. Той очевидно също притежаваше висок чин, защото Конър го чу да крещи на Окело отвън след прегледа.
От този ден нататък нещата се подобриха значително. Храната стана по-добра и в по-голямо количество, даваха му чиста вода — достатъчно, за да се мие и пере дрехите си, и два пъти дневно му позволяваха да излезе на разходка. Медикът дойде още няколко пъти да го прегледа и изглеждаше доволен от възстановяването му. Осигури му още хапчета против малария и йод за пречистване на водата, а последния път му донесе Библия и газена лампа, за да може да чете. Конър му благодари и попита дали може да получи и химикалка и хартия, но му отвърнаха, че това е невъзможно.
След като се оправи, само Окело идваше да го навестява. Основната цел на тези посещения явно бе военният да се перчи и да го предизвиква. Конър чуваше джипът да спира отвън, пазачът дърпаше резето на вратата и след миг Окело изреваваше: Музунгу. Вратата се отваряше и Конър излизаше, примижал срещу ярката светлина навън, и виждаше Змийския поглед да се кипри на шофьорската седалка и да му се хили или да крачи из двора като пуяк и да удря бастуна в ботушите си, докато обвиняваше Конър, че е шпионин. В повечето случаи версията бе, че той работи за ЦРУ, но понякога се оказваше служител на британското разузнаване или на Мосад, а от време на време и на правителството в Уганда или на всички тях, взети заедно, в зависимост от настроението на Окело.
— Събрахме много доказателства срещу теб — заяви Окело при последното си посещение преди два дни. — Всички доказателства. Знаем къде си пътувал, знаем на кого докладваш, кои са свръзките ти в Кампала и Найроби. Всичко. Знаем, че си изпратен от ЦРУ да осигуриш снимков материал, който да помогне на враговете ни да ни атакуват тук.
— Точно така.
— Не отричаш?
— Какъв е смисълът, по дяволите? Изглежда, вашите разузнавачи са изровили и изяснили всичко. Разбира се, ЦРУ има сателити, които могат да заснемат всеки сантиметър от това място, дори най-дребното нещо, например патката ти. Но защо да си правят този труд, като могат да ме изпратят тук под хитроумния предлог, че съм фоторепортер?
Разгадаването на иронията не бе от силните страни на Окело и той никога не знаеше как да реагира, когато Конър му говореше по този начин. Този път започна да крещи и да го заплашва с екзекуция, а Конър стоеше спокойно и слушаше обидите дори и когато Окело се приближи до него, блъсна го в гърдите с бастуна си и се разкрещя толкова близо до него, че подуши дъха му и усети слюнките му върху лицето си. Конър впрегна целия си самоконтрол, за да не замахне да го удари, защото предполагаше, че полковникът се надява той да направи точно това. Фактът, че сякаш се нуждае от претекст, за да го набие, подсказваше, че има строги указания да не го нараняват без основание, и това до известна степен успокояваше Конър. Дори и така срещите с Окело винаги го оставяха разтреперан.
Отбелязването на дните върху стената бе единствената му слабост, защото Конър знаеше, че да наблюдаваш как тече времето е най-сигурният начин да го забавиш. Вместо това се стараеше да се ангажира с подробностите от ежедневието си — почистването на колибата, прането, разходката. Всяка сутрин и вечер сядаше с кръстосани крака, съвсем неподвижно и мълчаливо, затваряше очи и в продължение на поне час изчистваше съзнанието си от всяка мисъл.