Конър и Ед се озоваха рамо до рамо като секачи в една и съща група и Конър, който вече бе изкарал един сезон на тази работа, държеше на традицията да се вгорчава животът на студентчетата новобранци.
В мъжествения свят на пожарникарите Едуард Кавендиш Тъли бе лесна плячка. Той бе син на богато семейство от Лексингтън, Кентъки, и учеше музика. Отначало тези два факта, в комбинация с южняшкия му акцент, кръглите му очила със златни рамки и аристократичната му външност, бяха достатъчна причина да бъде подложен на безмилостни подигравки. Но той не отстъпваше по сила и издръжливост на никого и приемаше шегите с такова чувство за хумор, че скоро се сприятели с всички от групата.
Конър бе още по-впечатлен, когато откри, че от шестгодишна възраст Ед страда от диабет и си инжектира инсулин преди всяко хранене. Отгоре на всичко се оказа, че този студент по класическа музика е китарист в една група в колежа и прави впечатляващо добри имитации на всички — от «Ван Хален» до Хендрикс. Като го опозна, Конър осъзна колко е погрешно да се съди за човек по произхода, богатството или каквито и да било други етикети.
Получи се класически случай на привличане на противоположностите: Ед — екстровертът интелектуалец, винаги готов с някой виц, история или мнение по всеки въпрос, и уравновесеният и лаконичен Конър. Конър не си падаше по подобни анализи, но помнеше как веднъж Труди Барът заяви, че всеки от тях двамата с Ед притежава тези черти, които липсват на другия и на които се възхищава, и че ако от двамата може да се направи един човек, резултатът би бил страхотен. Той се запита дали това е комплимент и заключи, че вероятно не е.
Това, което несъмнено споделяха и двамата, бе страстта им да прекарват възможно най-много време на открито. В почивните си дни се катереха в планината, ходеха за риба или се спускаха с лодка по реката. Пожарите, с които се бориха през онова първо лято, закалиха дълбокото им и трайно приятелство. Двамата дори си измислиха свой таен ритуал. Той възникна един ден, когато сечаха рамо до рамо. Вятърът промени посоката си, усили се и внезапно двамата откриха, че са оградени от пламъци.
— Хей, приятел — извика Ед. — Ние сме в сърцето на огъня!
И поради някаква странна причина, без никаква предварителна подготовка, двамата притиснаха десните си юмруци към гърдите и тържествено заявиха «Огнени сърца», а после плеснаха дланите си. Беше само мъжка шега и по-късно се смяха на тази сцена. Но оттогава го правеха винаги, преди всеки пожар.
Конър имаше и други приятели, разбира се, повечето в Огъста и Шото и неколцина в Грейт Фолс, приятели от детинство и съученици от училище. Имаше и такива, с които ходеше на ски или се катереше из планините, и един-двама други колеги — парашутисти, с които се виждаше от време на време. Но никого от тях не можеше да определи като близък приятел. Като единствено дете, той открай време си бе самотник. Майка му го наричаше Наблюдателя. Веднъж, полу на шега, тя му каза, че е по-щастлив, като гледа живота през обектива на фотоапарата си, отколкото като го живее. Истината бе, че Ед бе единственият истински приятел, който Конър някога бе имал.
След като завърши университета, Ед се върна на изток, за да учи за магистърска степен в Бостън, където си и остана. Но по някакъв начин всяко лято той успяваше да се върне в Монтана и двамата прекарваха по няколко месеца заедно, гасяха пожари и се забавляваха. Ед обожаваше да помага в ранчото на приятеля си. То не беше голямо, но след като бащата на Конър почина, той и майка му трябваше да се справят почти с всичко сами. Това бе и основната причина Конър да не постъпи в колеж.
Семейството на Ед отглеждаше чистокръвни коне и той понякога дразнеше майката на Конър за конете в ранчото им, като коментираше колко са бавни и тромави, и й предлагаше да отиде в Кентъки и да си купи нещо по-прилично. Тя се преструваше на обидена, но за всички бе ясно, че обожава Ед. Веднъж дори заяви, че той й е като втори син. Единственото нещо, което тя не успяваше да проумее, бе какво караше него и Конър — двама иначе съвсем нормални млади мъже — да искат да прекарват летата си, като гасят пожари. Конър помнеше вечерта, когато по време на вечеря й казаха, че ще кандидатстват за парашутисти.
— Ще ставаме парашутисти, мамо.
— Какво, по дяволите, значи това?
— Ще скачаме с парашут, за да гасим пожари в труднодостъпни райони, госпожо Форд — обясни Ед. — Това е страхотно. По-хубаво е от това, което правим сега.
— Нима?
— Тези, които гасят от земята, само се перчат. Мислят си, че са супер и постоянно се фукат. А парашутистите знаят, че са още по-страхотни, и няма нужда да се перчат.