— Няма ли да дойдеш с нас?
— Не мога. Вземете това.
Той свали чантата от рамото си и я подаде на Конър.
— Има малко храна и вода.
После му подаде пушката. Конър поклати отрицателно глава.
— Вземете я.
— Ще се чувствам по-сигурен без нея.
Винсънт очевидно сметна това за лудост и настоя да вземат поне мачетето, което още бе изцапано със засъхналата кръв на пазача. После постави ръка на рамото на Лорънс и му каза нещо на ачоли. Момчето кимна и измърмори няколко думи в отговор, от които Конър разбра, че то благодари на Винсънт.
Конър протегна ръка и младият мъж я стисна.
— Благодаря — каза Конър.
Винсънт кимна:
— Вървете. Заведи това момче при брат му.
Разделиха се и Конър не погледна назад, докато двамата с Лорънс не стигнаха далечния край на поляната. Но когато се обърна, Винсънт вече бе изчезнал между дърветата.
29.
Събуждането в «Сейнт Мери» бе блажено и спокойно.
Утринният въздух бе винаги хладен и свеж и докато се изпълваше със светлина, птиците започваха да пеят, да свирукат и да се гълчат една друга в джунглата от градини. В продължение на около час светът бе изцяло техен — докъм шест, когато монахините започваха да пеят в параклиса. Джулия лежеше и ги слушаше, а Ейми спеше до нея. Много рядко разпознаваше някоя мелодия, защото те обикновено пееха африкански меси, които бяха толкова завладяващи и омайни, че дори птиците се отказваха от опитите да им съперничат.
Лека-полека старият манастир започваше да се събужда. Чуваха се първите детски гласове откъм прозорците на спалните на долния етаж, после шумът от отваряне и затваряне на врати и тропотът и шляпането на бягащи крака по коридорите и стълбището. Скоро отвън заехтяваше бърборене и смях, защото децата отиваха в двора пред кухните, за да се измият на чешмите там. Обикновено по това време Ейми се размърдваше, разтъркваше очи и двете с Джулия оставаха да полежат и да си поговорят, докато не чуеха Прингъл да запее шотландските си песни под душа в съседната стая, което бе знак, че е време и те да станат и да си вземат душ.
Но не и днес. Точно когато Прингъл запя, навън се чу писък, после вик и скоро сякаш целият свят пищеше. Джулия и Ейми изскочиха изпод мрежата против комари, изтичаха до прозорците и отвориха капаците им. Долу на двора имаше група от десетина развълнувани деца, още много тичаха към тях, а от кухните се появи възмутена армия от готвачки и прислужници, някои въоръжени с тигани и метли.
— Какво казват? — попита Джулия.
— Не мога да чуя. Да идем да видим.
Докато излязат на двора, там вече имаше много повече деца — всички събрани в единия ъгъл. Франсоаз също бе там, в края на тълпата, както и Питър Прингъл, от чиято къдрава рижа коса още капеше вода и правеше мокри петна върху тениската му. Той се обърна развълнувано към тях, когато ги чу да приближават:
— Змия. Мисля, че е питон.
— Погълна една патица — каза Франсоаз.
— Уха! Мамо, хайде да идем да го видим.
Нямаше много животни, от които Джулия да се страхува, и дори и в присъствието на такива — по-специално на паяците — винаги се опитваше да изглежда невъзмутима заради Ейми. У дома, ако дъщеря й я гледаше, бе способна да извади някой огромен космат паяк с голи ръце от ваната и да го изнесе навън, където го пускаше с думите: «Върви си по пътя, приятелче», макар че вътрешно й се искаше да пищи с пълно гърло. Но в скалата на страха й нищо, абсолютно нищо, не се доближаваше до змиите. А сега скъпата й дъщеря я дърпаше за ръката през тълпата към някаква чудовищна змия.
— Ейми, стой тук! Не се приближавай! Ейми!
Стигнаха до първия ред деца и там, на около четири метра разстояние, свит в ъгъла и опитващ се да се скрие в проскубания червен хибискус, бе питонът. Беше дълъг към метър и половина, но Джулия не би се ужасила повече дори и да беше двайсет метра. Имаше огромна издутина зад главата, което вероятно бе закуската му — покойната злощастна патица. Как бе успял да нагълта животното с отвратителната си малка уста — само Бог знаеше. Две от по-големите момчета бяха намерили пръчки и се опитваха да издърпат ужасеното същество на двора.
— Оха, гледай само! — възкликна Ейми. — Не е ли красавец?
— Честно казано, не това е първата дума, която ми хрумва.
Змията бе зеленикавожълта с кръгли тъмнокафяви шарки, оградени с бяло. Децата подвикваха на момчетата с пръчките, за да ги окуражат. Сега през тълпата си пробиха път сестра Емили и старият Джордж, градинарят, който носеше карабина. Ейми веднага я забеляза.
— Да не се каниш да го убиеш?
Той й се усмихна.
— Ти харесваш змиите, нали?
— Да, хубави са. Не го убивай. Мамо?