В лагера, каза той, ако някое дете не се подчиняло на дадена заповед, останалите трябвало да го пребият до смърт или да го заколят. Ако откажели, същата съдба сполитала и тях. След едно такова убийство Томас загубил говора си. Чувствал се, сякаш Бог бил отнел цялата му сила. По време на последната битка бил толкова безполезен, че командирът го изоставил в гората. Казал, че брат му е по-смел.
Тези седмици, през които Томас постепенно разказваше историята си, повлияха на всички в «Сейнт Мери» — и на персонала, и на децата, сплотиха ги по-силно от всякога. Някои от по-големите момчета, които не смееха да разкрият престъпленията си, взеха пример от Томас и направиха признания. По време на сутрешните групови занимания едно от момчетата, които се канеха да убият питона, на име Алекс, призна, че е участвал в няколко изнасилвания. Удивена, Джулия научи, че една от жертвите му е била приятелката на Ейми — Кристин. В групата бяха само момчета, така че Кристин не присъстваше, за да чуе признанието. Джулия попита Алекс дали иска да й се извини лично и той се съгласи. Кристин каза, че е готова да го изслуша.
Когато пристигнаха в «Сейнт Мери», Джулия се опитваше да предпази Ейми от най-големите ужаси, които се бяха случвали на децата. Но момичето бе станало неразделна част от мястото и това вече бе почти невъзможно. Кристин й бе разказала за повечето от страданията, които бе преживяла в ръцете на бунтовниците (макар и не за самото изнасилване), и Ейми задаваше на Джулия много трудни въпроси. Изправена през избора дали да говори повърхностно за нещата, за да не травматизира детето, или да говори за всичко директно — за добро или зло, Джулия предпочете второто. В резултат двете имаха много дълги разговори за това какво може да принуди обикновени нормални хора да извършат подобни отвратителни неща.
Ако я бяха накарали да оправдае решението си, Джулия би изтъкнала, че децата на възрастта на Ейми в Америка виждат ужаси от реалния живот всеки ден в новините по телевизията, но по някакъв начин те са естетизирани и дистанцирани, а злодеят и жертвата са безименни и децата лесно ги забравят. Тук, в «Сейнт Мери», обаче всичко бе истинско. Ейми знаеше имената им, държеше ги за ръка, играеше с тях и наблюдаваше как откриват повторно простите радости на любовта и приятелството. Това, на което тя ставаше свидетел тук, бе не по-малко чудо от силата на изкуплението. И то, внушаваше си Джулия, бе изключителна привилегия, която нито една от двете, нито някой друг от хората в центъра, щеше някога да забрави.
Все пак Джулия се чудеше дали е подходящо Ейми да присъства, когато Алекс се извинява на Кристин. Тя помоли за съвет сестра Емили.
— Ейми е това, което някои хора наричат «стара душа» — каза й монахинята. — Тя притежава вътрешна сила и мъдрост, неприсъщи за годините й. Част е от нашето семейство и Кристин я възприема като сестра. След като питаш за мнението ми, мисля, че ще бъде погрешно да я изключим от това.
Същата вечер, след като се нахраниха, всички деца и членовете на персонала бяха помолени да се съберат в голямата зала. Сестра Емили съобщи спокойно, че Алекс иска да каже нещо и момчето пристъпи напред. Заби поглед в пода, усука края на ризата си и тихо започна да разказва какво бе направил. Джулия стоеше и слушаше, прегърнала дъщеря си през рамо. Ейми често поглеждаше към Алекс, но очите й почти не се отделяха от приятелката й.
Алекс заяви, че съжалява и че никога няма да си прости за това, което е сторил, и в този момент заплака. Скоро мнозина от присъстващите също плачеха. Кристин обаче запази спокойствие през цялото време, макар че й беше трудно да погледне Алекс. Когато той свърши, последва кратко мълчание и Кристин преглътна с мъка, кимна леко, а сестра Емили отиде при нея и я прегърна, после направи същото и с Алекс. Някои рани са твърде дълбоки за незабавно опрощение, мислеше си Джулия, или за каквото и да било опрощение. Кристин цял живот щеше да носи белезите. Но думите на момчето може би поне малко щяха да помогнат за заздравяването им.
На следващия ден Питър Прингъл трябваше да отиде до летище Ентебе, за да натовари медикаментите, които им бяха изпратили от Женева. Върна се с тревожни новини.
Имало някакъв проблем с митническото освобождаване на пратката и той останал да пренощува у приятели в Кампала. Един британски дипломат и съпругата му гостували за вечеря и не говорили почти за нищо друго, освен за войната в северната част на страната и как се носели слухове, че примирието, траяло почти две години, скоро ще приключи. Дипломатът съобщил, че през последните двайсет и четири часа получили сигурни сведения, че Макума и армията му са поели на път. И тяхната цел нямало да бъде Народоосвободителната армия на Судан, както се бяха надявали мнозина. Те се движели на юг, към границата.