— Шикамоо — каза Конър.
Старият човек кимна:
— Марахаба.
После старецът попита Конър откъде са дошли и той му разказа историята им, доколкото можа с оскъдните си познания по суахили. През цялото време мъжът го гледаше мълчаливо и не го прекъсваше. Когато свърши разказа си, старецът попита дали са видели войници, докато са вървели насам, и Конър му разказа за конвоя. Накрая го попита кога са яли за последно и Конър призна, че от три дни не са яли друго, освен листа. Мъжът нареди на тълпата да се разпръсне и си тръгна, без да подскаже по никакъв начин каква ще бъде съдбата им, но след малко една жена им донесе съд с вода и две купи, пълни с гъста каша, която и двамата излапаха набързо.
Късно следобед пристигнаха някакви войници и от насоката на въпросите им Конър отгатна, че са от Суданската народоосвободителна армия. Командирът им искаше да научи всичко за лагера на Макума, колко хора е имало там и с какво въоръжение са разполагали. Конър и Лорънс му разказаха всичко, което знаеха. Командирът ги попита защо, ако целта им е била Карингоа, са дошли толкова далеч на изток и Конър обясни, че са били предупредени, че на запад се струпват войски, затова единствено тук ще е безопасно да прекосят границата.
Когато започна да се смрачава, ги отведоха в една празна колиба и отново им дадоха храна. Пред входа, където стоеше пазач, Конър видя, че войниците говореха, със стареца и някои от мъжете, но не чуваше какво точно казват. Лорънс седеше унил и оклюмал до стената, забил поглед в земята. Конър се настани до него, прегърна го през рамо и се опита да го развесели, като му разказа за Томас и «Сейнт Мери» и с какви неща се занимават децата там. Познанията му по ачоли бяха толкова ограничени, че момчето започна да се смее на грешките му и да ги поправя.
Лорънс го попита каква храна ядат там и Конър му каза, че ядат само листа от дървета, но в огромно количество. Момчето се засмя. Мъжът го попита коя е любимата му храна и детето се замисли и много сериозно заяви, че е печено козе месо и матоке — бананово пюре. Веднъж обаче баща му донесъл вкъщи буркан фъстъчено масло, което изяли с топъл царевичен хляб, и като се замислел сега, май това бил любимият му вкус.
Заспа, облегнал глава на гърдите на Конър.
Войниците ги събудиха призори и ги поведоха нанякъде, без да им известят накъде, макар че скоро стана ясно, че са се отправили на юг, следвайки течението на реката. Долината бе обрасла с гъста гора, през която се вървеше трудно, и когато спряха за почивка, слънцето вече бе високо и дрехите им бяха подгизнали от пот. Разхладиха се в реката и утолиха жаждата си. Войниците им дадоха хляб от сорго и седнаха да хапнат на сянка, загледани в жълто-червените птици, които се спускаха да ловят мухи над водата.
Командирът съобщи на Конър, че вече са близо до границата с Уганда и че е изпратил хора напред да се свържат с угандийската войска, охраняваща границата. Половин час по-късно мъжете се върнаха с един угандийски сержант и двама по-млади войници. Сержантът поздрави Конър и му зададе същите въпроси, на които вече бяха отговаряли много пъти. Командирът от суданската армия отведе войниците, без да каже нито дума.
Когато пресякоха границата, ги посрещна един ленд роувър, който потегли на юг. Пътуваха дълги километри по черни пътища и през пустошта и щом започна да се смрачава, пристигнаха в някакво поделение. Беше в края на малък град и Конър попита за името на селището, но сержантът не му отговори. В поделението ги разделиха и отведоха Конър в стая с мръсен циментов под и голи стени, със заковани прозорци. Имаше маса и два стола и той дълго седя и чака, докато един млад майор в грижливо изгладена униформа влезе, седна на стола срещу него и отново му зададе същите въпроси и още много след това.
Мъжът говореше безупречен английски и имаше резки маниери, които болезнено контрастираха на бавния педантичен начин, по който си записваше всеки отговор. Когато Конър му разказа за проваления си опит да откупи отвлечените деца, майорът го погледна недоумяващо.
— Но вие сте фотограф. Защо ви е да правите такова нещо?
Конър сви рамене:
— Не знам.
— Мисля, че знаете.
— Наистина ли искате да ви кажа? Ами сигурно има нещо общо с факта, че през всичките тези години съм си изкарвал прехраната, снимайки нещастията на тези хора. Отначало си въобразяваш, че снимките ти могат да помогнат по някакъв начин, но след известно време осъзнаваш, че те не променят нищо. Сигурно просто съм желал да дам нещо в замяна. Разбирате ли? Да направя нещо, вместо просто да стоя и да гледам.