Това бе единственият отговор, който мъжът не си направи труда да запише.
След това заведоха Конър през двора до някакво помещение като арест, в което намери Лорънс да го чака в килията. Момчето го посрещна с облекчение и му довери, че са му задавали много въпроси, но не са го били.
В килията имаше два тесни нара. За пръв път от над три месеца Конър спеше на нещо, което приличаше поне малко на нормално легло, и въпреки че матракът бе твърд и на бучки, а одеялото — мръсно, на него му се стори като петзвезден хотел.
На следващата сутрин го извикаха още веднъж да се срещне с майора и този път отношението на военния бе по-дружелюбно. Той каза, че е провел доста телефонни разговори, включително и с американското посолство в Кампала. Някой там, на свой ред бе успял да се свърже с Хари Търни в агенцията в Ню Йорк и дори бе открил майката на Конър в Монтана.
— Всички са ви мислели за мъртъв. Нямало ви е толкова дълго време, много по-дълго, отколкото ми казахте.
— Пътувах.
— Къде?
— Къде ли не. Австралия, Индия.
Не обясни повече, но и майорът не настоя.
— Двамата с момчето днес ще бъдете откарани в Кампала.
— Трябва да стигнем до Карингоа.
— Невъзможно е. Бунтовниците са настъпили много на юг. Водят се тежки сражения. Армията е затворила достъпа до тази част на страната. Нямате шанс да стигнете дори до Гулу.
Конър попита дали може да се обади в «Сейнт Мери», за да им съобщи за Лорънс, но майорът отвърна, че и това е невъзможно. Всички комуникации с Карингоа били прекъснати.
Конър седеше на леглото и гледаше градините на хотела в очакване телефонистката да го свърже. Две марабута се спускаха и кръжаха около върховете на редица дървета и Конър се чудеше дали се бият, чифтосват, или просто си играят. Вероятно и трите.
Беше късен следобед и след трескавата активност през изминалите часове внезапно се почувства изморен. Беше прекарал деня в обикаляне из Кампала, в разговори с държавни служители и представители на различни хуманитарни агенции, както и с хора от американското посолство. Целта бе да решат какво да правят с Лорънс. Служителите от американското посолство щяха да уредят издаването на нов паспорт на Конър и му предоставиха телефон, за да се обади в банката си в Найроби и да нареди да му преведат известна сума. Междувременно, за да си купи някакви дрехи, взе пари назаем от единствения си истински приятел в Кампала.
Джефри Одонг бе журналист, с когото Конър се бе запознал при първото си идване тук, преди още да бе ходил в Руанда. Той бе година или две по-млад от Конър и тъй като бе умен и амбициозен, междувременно се бе издигнал до заместник главен редактор на най-големия вестник в страната. И той, и жена му Елизабет бяха ачоли и точно те първи запознаха Конър с това, което ставаше на север, и му разказаха за необикновената работа на центъра «Сейнт Мери». Елизабет работеше на хонорар в местно радио и двамата живееха заедно с трите си дъщери в скромна къща в подножието на един от седемте зелени хълма на града.
Конър им се обади предната вечер веднага щом двамата с Лорънс пристигнаха в града, умрели от жега и със схванати гърбове след целодневното пътуване в каросерията на военния камион, и Джефри, без да губи време, дойде да ги вземе и настоя да пренощуват у тях. Елизабет бе ужасена от измъчения вид и на двамата, бързешката се зае да ги храни и не спря, докато Конър и момчето не заявиха, че са се натъпкали до пръсване. Най-голямата им дъщеря бе на възрастта на Лорънс и след първоначалното смущение двамата си допаднаха. Къщата бе малка и Конър се чувстваше неловко, че изпратиха момичетата да спят в дневната, за да се настани той в стаята им. След упоритите му протести Елизабет се съгласи той да се премести в «Шератон», при условие че Лорънс останеше у тях.
Конър никога не се бе впечатлявал особено от стерилния корпоративен лукс, който хотели като този смятаха за задължителен. А след дългите седмици на лишения стаята — с всички увити в целофан джунджурии — го накара да се почувства като пришълец от друга планета. Прохладният въздух и тихото бръмчене на климатика го изолираха от външния свят, но дори и така безкрайните декари зелени, грижливо оформени градини, трафикът, чийто шум не се чуваше, белите офис сгради и залесените хълмове в далечината му изглеждаха смътно сюрреалистични.
Още по-странна му се стори фигурата, която видя под флуоресцентната светлина в огледалото на банята. Помоли пиколото да му донесе комплект за бръснене и след като стоя под душа поне двайсет минути (лукс, срещу който нямаше нищо против), бавно избръсна рунтавата си брада и видя как в огледалото се появява друг непознат вариант на самия него — с почти изчезнали устни, бледи хлътнали бузи и дълга коса, щръкнала във всички посоки като на някакъв проповедник фанатик.