Сега седеше, увил една кърпа около кръста си и наметнал още една на раменете си, и се чудеше дали телефонистката на хотела е забравила за обаждането, което бе поръчал, или линиите за Ню Йорк все още бяха заети. Към марабутата в дърветата се бяха присъединили още четири и сега всички лудуваха, а Конър все още не проумяваше какво всъщност правят. Радиочасовникът на нощното шкафче щракна на четири и десет, което означаваше, че в Ню Йорк сега е девет и десет сутринта, а в Монтана — седем и десет. Майка му обикновено спеше до осем, така че той реши да се обади първо на Хари Търни. Най-после телефонът иззвъни. Телефонистката съобщи, че го е свързала с Ню Йорк. Конър каза, че търси Хари Търни, и зачака.
— Търни.
— Значи още не са те уволнили.
— Боже, Конър! Къде, по дяволите, се беше дянал?
— Липсвах ли ти?
— Боже господи!
— Знаеш ли, за толкова години май не съм те чувал да ругаеш.
— Нима? Е, пазех си това право за когато ще ми потрябва наистина. Какво си правил, мамка му? Конър, за бога, бива ли такова нещо? Ако си държал да те отвлекат и убият, това си е твоя работа, но поне можеше да проявиш малко здрав разум или приличие и да известиш някого къде, по дяволите, се намираш.
— Хари, съжалявам.
— И би трябвало. Обади ли се на майка си?
— Тъкмо се канех.
— Какво ти става бе, човек! Затвори телефона и й се обади веднага. Аз ще ти звънна по-късно. Имам около хиляда съобщения за теб. Какъв е номерът ти?
Конър му го издиктува и затвори, усмихвайки се виновно. Обади се на телефонистката и й даде номера на майка си, а докато чакаше да го свържат, облече новата си риза и панталон.
Майка му бе много по-милостива. Отдавна била свикнала с изчезванията му и въпреки че този път отсъствието му траяло пет пъти по-дълго от предишните, тя не се тревожела. Конър не й повярва нито за миг.
Тя го попита кога ще си дойде у дома и той я увери, че ще е скоро, веднага щом успее да събере Лорънс и брат му. Попита я как е, какво става с ранчото и тя му се похвали, че е намерила един работлив млад мъж от Огъста, който й помагал за животните. Като се изключело това, в живота й нямало никакви новости.
— Чул си за Ед, разбира се.
— Какво за него?
Последва дълга пауза и той попита отново.
— Синко, Ед почина. Преди миналата Коледа. Бях забравила от колко време те няма.
Конър бе поразен. Майка му разказа какво се бе случило и какъв шок е било за всички. Той седна на леглото и се заслуша като през мъгла.
— Как са Джулия и Ейми?
— Ами те са точно там, при теб, по дяволите!
— Какво?
— Те са там, в Африка.
— В Уганда?
— Да. Поне мисля, че е Уганда. Да ти призная, малко ги бъркам всички тези места, където си ходил. Но точно така, тя отиде да работи с онези бедни деца, които ти беше снимал, нали се сещаш, малките войници. Взе и Ейми.
— В Карингоа? «Сейнт Мери»?
— Точно там. Получих картичка от тях преди месец. Майката на Джулия направо се поболя, че и Ейми замина с нея, но явно там им харесва.
Конър мълчеше.
— Конър? Там ли си?
— Да.
Ала той бе прекалено разтърсен от емоциите, за да продължи да говори. Почти шепнешком обеща на майка си да й се обади по-късно и затвори.
След един час той крачеше напред-назад в малкия кабинет на Одонг във вестника. През отворената врата виждаше, че в новинарската стая напрежението расте с наближаването на срока за предаване на вестника за печат. Джефри седеше, облегнал се на стола си зад отрупаното с купчини листове бюро. През изминалите двайсет минути говореше по телефона с един стар приятел от колежа, който сега бе старши офицер в северното командване на угандийската армия.
Конър чуваше само едната страна на разговора, но вече бе разбрал накъде отиват нещата. Най-после Джефри затвори. Погледна приятеля си мрачно и поклати глава:
— Няма начин. Има блокади по всеки път, водещ към този район. Няма да стигнеш дори до Гулу. Не пускат никого там, особено журналисти.
— Какво става в Карингоа?
— Той ме уверява, че напредването на бунтовниците е овладяно, но на мен не ми се вярва. Бунтовниците атакуват на два фронта: Макума от северозапад и Кони от изток.
— На какво разстояние са от Карингоа?
— Каза, че са на двайсет и пет километра, но вероятно са още по-близо. Твърди, че много от хората вече са напуснали града. Според него ситуацията е под контрол, но на мен ми се струва, че правителството подценява мощта на бунтовниците.