— Има само четиристотин пожарникари парашутисти в цялата страна — допълни Конър.
— Толкова много идиоти? — удиви се майка му. — Чакайте да си изясня. Издигате се в небето с малък самолет, откривате пожара и скачате право в него. Това ли е идеята?
— Мамо, не забравяй, че се скача с парашут — напомни Конър.
— Аха. Ясна е работата. Вие, момчета, напълно сте се побъркали.
Ед се намръщи.
— Госпожо Форд? Вие колко години сте яздили в родеото?
— Това е съвсем различно.
— Така си е — кимна Конър. — В родеото не ти дават парашут.
Както се оказа, Ед трябваше доста да се бори, за да убеди шефовете на базата в Мисула, че неговият диабет няма да създава проблеми. Но той се представи най-добре по време на обучението и с помощта на един добронамерен лекар (близък семеен приятел, който не излъга, но и не каза истината) успя да убеди всички, че състоянието му по никакъв начин няма да попречи на способността му да се справя с работата. Сега всички се радваха, че го бяха одобрили.
Още през февруари Ед се обади на Конър да му разкаже за новата си приятелка, с която ходеше. Нямаше съмнение, че бе хлътнал здравата. През годините край тях имаше множество гаджета (предимно на Ед) и една-две дори бяха се задържали повече от едно лято. Предната година Конър беше имал доста сериозна връзка с висока метър и осемдесет шампионка по хокей от Сиатъл, която се казваше Глория Макграт и на която Ед бе измислил прякора Дарт. Когато някой от двамата имаше такава връзка, другият с готовност му даваше повече пространство. Ед бе роден романтик, постоянно се влюбваше и всеки път заявяваше с ръка на сърцето, че този път е срещнал истинската любов. Въпреки това, като го слушаше как не спира да говори за новата си приятелка по телефона, Конър остана с впечатлението, че тази Джулия може и наистина да бе голямата любов на приятеля му.
— Помниш ли Натали Ууд в «Уестсайдска история»?
— Не.
— Конър, човече, понякога наистина ме отчайваш. Това е класика. Не може да не си го гледал по телевизията — нали се сещаш, онова малко правоъгълно нещо, което стои в ъгъла на стаята?
— Значи е красива.
— Да, но нали знаеш как някои красиви жени осъзнават колко са хубави? При Джулия не е така. Тя е съвсем естествена. И знаеш ли какво? Обича походите в планината и кара ски фантастично. Умна е, забавна, артистична…
— Ореолът не й ли пречи?
— Не. Крилете малко я затрудняват, но й стоят много секси. Казвам ти, мой човек. Тя е. Искам да имам деца от нея.
— Мисля, че няма да можеш да родиш.
Доста очаквания се бяха натрупали. Конър нямаше търпение да се запознае с нея.
И двата филма, които промиваше, бяха черно-бели. Често правеше и цветни снимки, особено, когато имаше поръчки от списания, но снимаше ли за себе си — предпочиташе черно-белите филми. Снимките на стареца и момичето не бяха сполучливи. Една-две други може би си струваше да се извадят, но той нямаше намерение да се занимава с тях сега. Много повече се интересуваше от другия филм — този, който бе заснел в планината. В действителност се вълнуваше само от един кадър от цялата лента.
Сърцето му заби малко по-силно, когато вдигна негатива към светлината и видя това, което търсеше. Дори не погледна останалите кадри. Веднага щом негативът изсъхна достатъчно, Конър се зае да извади копие от снимката. Листът вече бе във ваничката и той го разклащаше, за да се облее от проявителя. Видя как лосът започна да се появява, сякаш през мъгла от дим, точно както бе изникнал и в планината.
В онзи миг, когато той правеше снимката, животното вдигна глава и се обърна в три четвърти профил, при което рогата му пламнаха в огнена вихрушка.
Но не това, нито вълните от пламъци по обгорения му черен гръб накараха Конър отново да потрепери. Причината бе в погледа на животното. Имаше бяла ивица по долния му клепач и посланието, което изпращаше този поглед, бе не на страх, а на някакво страховито предупреждение.
4.
Едно от многото неща, на които се възхищаваше у Ед — и може би единственото, за което му завиждаше, — беше способността му да заспива без никакво усилие. Независимо къде се намираше той, независимо колко шум, движение или истински хаос се разгръщаше около него, можеше просто да затвори очи, да облегне глава и преди да си преброил до двайсет, вече да е потънал в сън. В този случай главата му бе облегната на рамото на Джулия. Малко след като стюардесата отнесе таблите с почти недокоснатата храна, Ед свали очилата си, целуна Джулия по врата и се сгуши до нея. Въпреки че вече усещаше как се схваща от неподвижната поза, тя не искаше да го буди. Харесваше й да усеща дъха му по врата си — ритмичен, топъл и повърхностен като на дете.