Конър се обърна и погледна през прозореца към улицата. Един камион се бе преобърнал и бе разпилял товара си от банани и всички коли, таксита и автобуси, чийто път бе препречен, надуваха яростно клаксоните си. Една жена в яркожълти дрехи си пробиваше грациозно път през хаоса, носейки огромен вързоп на главата си и водейки малко дете за ръка. Последните лъчи на слънцето ги обливаха в златисто и хвърляха дълги сенки зад тях.
— Джефри, трябва да ги намеря.
— Няма начин. А освен това може вече да са се евакуирали.
— Доколкото съм опознал сестра Емили, те ще бъдат последните, които ще напуснат града.
Конър се обърна към него:
— Познаваш ли някой пилот с малък самолет, който да ме откара дотам?
— Това е лудост.
— Познаваш ли?
31.
Вече три пъти войниците идваха и ги съветваха да се евакуират, но сестра Емили всеки път им отказваше. «Ако бягаш от дявола — заяви тя, — само му помагаш да стане по-силен». Манастирът «Сейнт Мери» беше отстоявал твърдо на заплахите на Макума и грабителските атаки в продължение на повече от десетилетие и тя нямаше намерение да отстъпва сега.
Отначало спокойствието и увереността, които тя демонстрираше, заразяваха и останалите. Сестра Емили каза на децата и персонала, че няма от какво да се страхуват; че експлозиите, които чуват нощем, са, защото войската бомбардира позиции на бунтовниците, за да ги принуди да отстъпят; че това се е случвало преди и несъмнено ще се случи отново. Ако нещата тръгнеха, на зле, убеждаваше ги тя, можеха всички да се натоварят в Гертруда — автобуса на два етажа, и да потеглят за минути. Всички изглеждаха успокоени, дори ентусиазирани.
Но дните минаваха, а грохотът от изстрелите се приближаваше с всяка изминала нощ и стана очевидно, че това е повече от поредната грабителска атака. На пътя пред манастира потокът от бежанци се бе превърнал в широка река. От зори до здрач те крачеха, отново останали без дом и имущество, дрипави и нещастни, и с безизразни погледи следяха военните камиони, пълни с войници, които отминаваха с трясък в противоположната посока — на север, към фронтовата линия.
Няколко пъти Джулия намираше деца от центъра по прозорците да наблюдават ставащото и въпреки че правеше всичко възможно да заглуши тревогите им, тайно започваше да ги споделя. Не за себе си се тревожеше тя, а за Ейми, която отначало изглеждаше безгрижна и невъзмутима. Заради силно развитото си чувство за вина Джулия успя да съживи всички притеснения за това, че изобщо е довела детето си тук. Майка й се бе оказала права. Вероятно щеше да се наложи да заминат, преди да стане твърде късно. Ейми, която безпогрешно усещаше настроенията на майка си, някак долови тази промяна у нея и също започна да показва признаци на безпокойство. Стана по-мълчалива, постоянно се оглеждаше къде е Джулия и заспиваше неспокойно, гушеше се в нея и все питаше дали престрелките и експлозиите се приближават.
Предната вечер, след третото посещение на войниците, когато всички деца си легнаха, сестра Емили повика Джулия, Франсоаз и Питър Прингъл да се съберат в нейния офис. Наля на всички по чаша от любимия чай на кралица Елизабет и съобщи тихо, че те трябва да се чувстват свободни да си тръгнат.
— Аз все още отказвам да повярвам, че има причини за безпокойство. Лейтенантът ме увери, че отблъскват бунтовниците, но въпреки това настоява, че е по-добре да напуснем града. Попитах го защо и той отвърна, че не е в състояние да гарантира сигурността ни. Казах му, че само нашият Бог Исус може да направи това.
Тя поклати пръст и присви очи.
— Предполагам, че истинската причина да настояват да се махнем е, защото искат да използват това място за казарма. Същото стана и преди две години. Всяха паника и хората избягаха — тя сви рамене и се усмихна. — После… се върнаха.
Отпи от чая си.
— Макума е като подплашено куче, което лае свирепо. Ако побегнеш, ще те подгони. Ако стоиш на място, той ще избяга. Но, Джулия, ако се тревожиш за Ейми, по-добре заминете. Джордж може да ви закара до Гулу и оттам да стигнете до Кампала. Всички ще те разберем — тя се обърна към Питър Прингъл и Франсоаз: — Същото се отнася и за вас двамата. Ще ни липсвате, разбира се, но ще се справим.
Последва кратко мълчание. Прингъл се прокашля.
— Ами, аз мога да говоря само за себе си — каза той. — Но щом вие с децата оставате тук, и аз няма да ходя никъде.
От изявлението му Джулия се почувства засрамена. Тази нощ, за пръв път от седмица, не се чуваха експлозии и изстрели. Ейми спа спокойно, а Джулия лежеше и се ругаеше наум, че е толкова слаба и глупава. Как бе могла да си помисли — дори за миг — да изостави останалите? Нима не бе направила точно това тогава, преди толкова много години, със Скай? Една грешка стига.