— Слушай — каза му Конър. — Ако там бе Елизабет с една от красивите ви дъщери, нямаше ли да направиш същото?
— Аз не знам как се скача с парашут.
— Ето, виждаш ли? Аз нямам това извинение.
— Колко време е минало, откакто си скачал за последно?
— Известно време.
Конър го помоли да предаде на Лорънс, че ще се върне за него възможно най-скоро и че ако поради някаква причина не успее, Джефри ще се постарае да събере двамата братя. Джефри му обеща.
— Помня, че ми разказа за тази жена първия път, когато се запознахме, преди толкова години. Сигурно още я обичаш много.
Това прозвуча като въпрос и Конър се поколеба, защото това бе най-значимият въпрос, който някога му бяха задавали. Но чувстваше, че дължи на приятеля си истината.
— Винаги съм я обичал и винаги ще я обичам — каза той простичко.
Крийл се появи отново с една зацапана платнена торба и когато я стовари на пода, се вдигна облак прах.
— Отдавна никой не е искал да го ползва — ухили се той.
Конър поиска фенер и щом Крийл му намери, изнесе торбата навън и извади парашута. Закачи единия му край на кука на стената и го опъна, за да го огледа внимателно. Беше съвсем обикновен модел, но с възможност за насочване и аварийно отваряне, с осем и половина метров коничен купол и старомодни въжета от памук и платно, които бяха виждали и по-добри дни. Провери всяка от двайсет и двете водещи върви и откри само две малки дупки, после провери коланите до свръзките и повдиганите. Не беше много добър, но щеше да свърши работа. Крийл стоеше със скръстени ръце, облегнат на рамката на вратата, и се хилеше самодоволно.
— Надявам се, не си претенциозен.
— Ще свърши работа. Има ли резервен?
Крийл се засмя:
— Не бих се тревожил за това, брато. Сигурно ще те застрелят, преди да си докоснал земята.
— Приемам това за «не».
Докато Конър внимателно сгъваше парашута, Крийл отново влезе вътре и излезе, препасал кобур с деветмилиметров пистолет на кръста. В ръка носеше полуавтоматична пушка и черно найлоново яке, което хвърли на Конър.
— Облечи го. С тази шибана риза ще им е трудно да не те улучат.
Двайсет минути по-късно чесната ускоряваше по пистата. Всички, освен предните две седалки бяха махнати, вероятно за да се отвори място за контрабандната стока, която обикновено превозваше. Имаше товарна врата отстрани зад крилото, така че скокът нямаше да е толкова труден, колкото Конър очакваше.
Излетяха на юг и под тях се простря черната шир на езерото Виктория. После наклониха криле, описаха широк завой и поеха на север, а светлините на Кампала блещукаха вдясно от тях в горещия нощен въздух. Това бе първият миг на спокойствие, който Конър си позволяваше, откакто бе телефонирал на майка си, и сега осъзна, че в трескавото желание да намери Джулия и Ейми още не е помислил за починалия си приятел Ед, когото вече бе загубил завинаги. И докато светлините на предградията избледняваха и изчезваха зад тях, а малката чесна се отправи на север в злокобната нощ, той усети как тъгата се надига у него и се настанява като оловна тежест в гърдите му.
Клоните на дърветата се опираха в покрива на автобуса, докато той минаваше под тях нагоре по алеята. Шумът бе толкова силен и шокиращ, че някои от децата, които седяха на горния етаж, пищяха ужасени и навеждаха глави, сякаш очакваха покривът на автобуса да се отдели като капак на консервена кутия.
Джулия седеше, прегърнала Ейми, на най-задната седалка горе. През прозореца отляво виждаше сенките на прилепите, излитащи от манговите дървета, а когато погледнеше назад, съзираше съсредоточеното лице на Питър Прингъл на кормилото на камиона, който ги следваше. Повечето деца и персоналът бяха в автобуса, а останалите седяха натъпкани в отворената каросерия на камиона. Зад него имаше два по-малки пикапа, в които бяха всички готвачи и помощници от кухнята, но Джулия виждаше единствено купчините багаж, закрепени към покрива с въжета. Четиримата пазачи на центъра бяха разпределени по един във всяка кола.
Когато автобусът стигна до портата на манастира, се наложи да спре, защото пътят отвън представляваше кипящ поток от паника и хаос. Повечето бежанци вървяха или тичаха, имаше коли, камиони и пикапи, които се промъкваха покрай тях, надувайки клаксони. Хората се вкопчваха отчаяно в техните страни и покриви, размахваха ръце и ритаха другите, опитващи се да се изкачат. Джулия видя един мъж, който се опитваше да кара колело, като държеше пищящо бебе в едната си ръка, а две изплашени пилета размахваха криле, провесени на колана му. Сякаш незабелязващи нищо през облаците червен прах, който се носеше над хаоса, преминаваха с грохот камионите на оттеглящата се армия, натъпкани с войници — изтощени, ранени, полудели и мъртви.