Когато тълпата забеляза конвоя на «Сейнт Мери», десетки хора се втурнаха, завикаха и замахаха с ръце и докато автобусът излизаше на пътя, запищяха и заблъскаха по стените му. Джулия чу как пазачът и сестра Емили на долния етаж отблъскват желаещите да се промъкнат вътре, като им повтаряха отново и отново, че няма място за тях. Ейми трепереше от страх.
— Мамо!
— Няма нищо, скъпа. Всичко е наред.
Разбира се, това не отговаряше на истината и може би никога нямаше да бъде вярно, но Джулия не бе в състояние да каже нищо друго. Момичето се държа много смело, докато приготвяха багажа си и помагаха на останалите в подготовката им за тръгване. Джулия погали косата й и усети как челото й се смръщва още повече и ръцете й я стисват с всичка сила.
Автобусът вече бе на пътя и Джордж, градинарят, съвсем сам в тясната шофьорска кабинка, натискаше неспирно клаксона и насочваше Гертруда на юг през разделящите се вълни от хора. Джулия отново погледна назад и видя Прингъл и останалите камиони да минават през портата и да поемат след тях. Зад тях тя за пръв път видя блясъка на избухващи бомби. Далеч на север хоризонтът изглеждаше пламнал.
Чу се тропот от стъпки по металната стълбичка и сестра Емили се появи усмихната, сякаш това бе някаква вълнуваща училищна екскурзия. С весел глас тя попита децата как са и защо, за бога, са се умълчали така. Те се размърдаха по местата си и я погледнаха, но само две-три измърмориха нещо в отговор. Сестра Емили остана невъзмутима, погледна Джулия, видя, че Ейми е сгушена под ръката й, и направи физиономия, която бе едновременно тъжна, смешна и пълна със съчувствие.
— Ейми, мисля, че се нуждаем от някоя песен. Какво предлагаш да изпеем?
Ейми повдигна леко рамене, но не продума. Сестра Емили настоя:
— Какво ще кажеш за някоя от английските песни, на които ни научи? От твоя филм за лъва. Не? Ами тогава «Лилавата подводница»?
— Жълтата.
Сестра Емили се намръщи.
— Сигурна ли си? Мисля, че е лилавата.
— Жълтата!
— Добре, може би си права. Както и да е, какво ще кажеш да я изпеем?
Сестра Емили очевидно бе забравила мелодията и погледна Джулия да й подскаже. И тъй като певческите възможности на Джулия открай време бяха обект на присмех и подигравки от страна на дъщеря й, тя изпя само няколко думи, преди Ейми да се усмихне и да избухне в кикот. После Кристин и Томас, които седяха наблизо, също започнаха да се смеят — не само на Джулия, но и на сестра Емили, която бе подела мелодията, макар че не знаеше думите. При всяко изпяване на припева тя наричаше подводницата с различен цвят и това караше Ейми да пее още по-силно, за да я поправя, докато постепенно, едно след друго, и останалите деца се включиха и скоро всички на този етаж пееха.
Още докато беше част от пеещото множество, Джулия осъзна, че тази принудена веселост бе, разбира се, някакъв вид отрицание, но така очите на децата бяха отправени към приятелчетата им, а не към бягащите тълпи на пътя, които махаха и викаха за помощ, докато автобусът ги подминаваше. Пък и — както казваше Ед — какво лошо имаше в едно здравословно отрицание? Нейният дълг бе към тези, на които можеше да помогне, и най-вече към Ейми. И като гледаше как пеенето повдига духа на децата, започна да се чувства по-силна. Когато песента свърши, те запяха друга, после още една и щом погледна през рамо, Джулия видя, че Прингъл и неговите пътници също пеят. Всичко ще бъде наред, каза си. Щяха да успеят.
Отначало нощта бе ясна и тънката като сърп луна не затъмняваше звездите. Летяха без светлини и през първия час — на голяма височина, земята се разстилаше далеч под тях — сивото на пустошта, черното на джунглата и спокойните води на езерото Киога, което блестеше като обсидиан.
Седяха един до друг, Конър бе вдясно и лампичките на измервателните уреди светеха между тях, а пушката на Крийл проблясваше леко, пъхната в специални скоби над главата му. Носеха слушалки, за да могат да говорят въпреки рева на двигателя, но почти не продумваха, освен когато Крийл му сочеше нещо и му назоваваше имената на местата, над които прелитаха.
Когато съзвездието Лира изчезна вляво от тях, а земята вдясно се превърна в пустош, видяха пред себе си облаци и Крийл отбеляза, че Конър трябва да благодари на съдбата, защото ако небето било ясно, щели да бъдат лесна мишена и щяло да се наложи той да скочи много преди да стигнат до желаното място. Попита го къде се е учил да скача с парашут и Конър му обясни.
Облаците се движеха, изтиквани от лек западен вятър. Първите, до които достигнаха, бяха пухкави като памук и отделни и Конър гледаше сенките им върху пресъхналата земя и сянката на самолета, която се плъзгаше между тях. Но като продължиха още по на север, облаците започнаха да се сгъстяват, да стават по-тъмни и скупчени един до друг и някъде далеч от запад изскочи светкавица.