Още бяха на повече от сто километра южно от Карингоа, когато усетиха за първи път войната. Под прикритието на облаците сега летяха по-ниско и през една пролука видяха фаровете на много камиони по един прав път. Крийл веднага се отдръпна на запад и започна да се издига. Следващия път, когато зърнаха пътя, той изглеждаше много по-оживен и натоварен и светлините на фаровете се движеха по-бавно. Издигнаха се високо над облаците и на север забелязаха мек червен отблясък, който сякаш се разпръсна и засили, докато се приближаваха към него. От дните си като парашутист Конър знаеше какво е това.
Скоро облакът грейна като огромен червен котел пред тях и Крийл изви чесната още по на запад, за да го заобиколи. След минута облаците се разделиха и двамата видяха град Карингоа и пламъците, които го обрамчваха от север. Дори в кратките секунди преди облакът отново да скрие гледката, те забелязаха блясъците от експлозиите и червените линии в небето от изстрелите.
— Чувал съм за доста адски тъпи начини да умреш, но този ги бие всичките. Ще прелетя още веднъж и после се омитам. Ако ще скачаш, по-добре се приготви.
Конър погледна цифрите на измервателните уреди и направи някои бързи изчисления. Летяха с двеста километра в час на шестстотин метра височина, което бе доста по-високо, отколкото му се искаше. Щеше да е по-безопасно, ако парашутът се отвори на сто и трийсет метра, защото колкото по-малко време се носеше пред очите на света, толкова по-големи бяха шансовете му.
— Можеш ли да се спуснеш по-ниско, преди да скоча?
— По-ниско от това не може, брато. Долу имат едни шибани играчки и бог знае какво лети из въздуха. Цяло чудо е, че още не са ни уцелили.
— Ако минем на изток, пушекът ще ни скрие. Там ще успееш да се спуснеш по-ниско.
Крийл изруга тихо и поклати глава, но скоро стана ясно, че ще изпълни желанието му. Докато завиваха на изток около светналия облак, Конър разкопча предпазния си колан и свали слушалките. Когато стана от седалката си, пилотът вдигна дясната си ръка:
— Успех, брато!
Конър стисна ръката му и му благодари.
— Сега се омитай оттук — каза Крийл.
Конър стигна със залитане до товарния изход при опашката, като се хващаше, за каквото му падне, докато самолетът се накланяше и се тресеше през облака. Провери презрамките на парашута, после се наведе до вратата и хвана дръжката. Сърцето му биеше силно. Замисли се за последния път, когато бе скачал — онзи ден в Змийската планина, а това сякаш бе в някакъв друг живот. Спомни си как двамата с Ед скочиха последни и колко бледо бе лицето на Ед, докато гледаше как другите скачат, защото се тревожеше, че Джулия е някъде долу сред пламъците, точно както и сега.
— Петстотин и трийсет! — извика Крийл.
Конър стисна дръжката и запречи крака от двете страни на вратата, за да не го засмуче въздушната струя.
— Добре! — изкрещя той. — Отварям!
Без да погледне назад, Крийл вдигна палец.
Вратата се отвори и след секунди Крийл гмурна самолета под линията на облаците, а Конър зърна за пръв път терена, на който щеше да се приземи. Бяха може би на три километра източно от града и през дима виждаше, че северната му част е в пламъци, които се извисяваха чак до небето. Различаваше силуетите на камиони, които се движеха от север в тази посока. Димът и светлината на огъня му пречеха да огледа добре близката местност. Познаваше разположението на града, но не и района около него, а виждаше само мастилените петна на джунглата и сивите кръпки помежду им, за които предположи, че са полета.
— Добре! — извика Крийл. — На четиристотин и петдесет сме. Ще те смъкна до четиристотин, но по-ниско не мога. Скорост сто и осемдесет километра. Застани на вратата!
Конър се хвана с една ръка за рамката и се приближи до вратата, приведен, така че пръстите на краката му вече стърчаха навън. Коленете му трепереха, той също потрепери и това му се стори странно, защото сърцето му биеше силно, но не от страх, и го обливаше топлина. В следващия миг го обзе странното и натрапчиво усещане, че някой стои до него, макар и да бе наясно, че не може да е Крийл. Обърна се и погледна. Не видя нищо, но усети присъствието още по-силно. Независимо дали бе реално или рожба на трескавото му въображение, той знаеше без никакво съмнение, че това е Ед.
— Четиристотин и двайсет!