Конър сви дясната си ръка в юмрук и я притисна към гърдите си.
— Хей, стари приятелю — прошепна той на вятъра. — Огнени сърца!
— Четиристотин! Скачай, откачен нещастнико!
Конър се хвърли в нощта с всичка сила. Усети вихъра от топъл въздух край себе си.
— Едно-едно-хиляда…
Докато падаше, се завъртя, погледна нагоре и видя корема на чесната да се накланя рязко и да се издига бързо към облаците.
— Две-едно-хиляда…
За да увеличи шансовете си да остане невредим, щеше да изчака възможно най-дълго, преди да дръпне въженцето за отваряне. Прецени, че има пет секунди, не повече. Разпери ръце като крила, за да застане в правилната поза.
— Три-едно-хиляда…
Сега гледаше надолу, издигащият се въздушен поток пареше очите му и те започнаха да сълзят. Виждаше само мрак, нищо друго.
— Четири-едно-хиляда…
Протегна се към въженцето и усети пристъп на паника, защото не можа да го намери. Но после го откри и го стисна здраво.
— Пет-едно-хиляда…
Дръпна го силно и почувства как поддава и после слабото пърхане и подръпване на гърба му, когато изтеглящият парашут се разтвори и издърпа големия парашут след себе си. Напрегна се и само миг по-късно усети дръпването и подскачането на гърдите и раменете си, когато голямото платно на парашута се опъна и изпълни с въздух. И после онзи момент на абсолютно спокойствие, преди звукът да нахлуе в главата му. Чу последния отекващ рев на чесната, гърма на бомбите и минохвъргачките и трясъка на автоматите.
Намери насочващите щифтове, които не му бяха от особена полза, защото имаше съвсем смътна представа накъде трябва да се движи. Отне му известно време, докато погледът му се проясни, и малко повече, преди да осъзнае, че причината да не вижда почти нищо е, че въздухът е пропит с дим. Усети гъстия отровен вкус в устата си, той пареше очите и ноздрите му и когато вдигна глава, го видя да се вие под големия бяло-оранжев купол на парашута.
Дори и в гъстия дим парашутът бе набиваща се на очи мишена и бе повече от вероятно някой от земята да го забележи. Оставаше само да се моли този, който го зърнеше, да е на достатъчно голямо разстояние и да не е добър стрелец. През всичките тези години и работата му във военни зони имаше много моменти, когато съзнателно рискуваше живота си, но никога не се бе чувствал толкова безпомощен и уязвим. Много пъти бе предизвиквал смъртта и с перверзната си логика тя всеки път решаваше да не го вземе при себе си. Вероятно през цялото време е знаела колко малко се страхуваше, колко нищожна бе цената на живота му в собствените му очи.
Но докато се носеше надолу през дима и тъмнината, той осъзна, че залогът се е променил. Сега му пукаше. Имаше две причини да остане жив и те бяха някъде там долу, отвъд дима и пламъците. Ако бяха живи, той щеше някак да ги намери. Ако бяха мъртви, смъртта можеше спокойно да прибере и него.
Когато бе на двайсет и пет метра от земята, димът сякаш внезапно се разчисти. Някъде вляво от себе си чу мъже да крещят и зърна за миг фигури, които тичаха към него — може би на триста-четиристотин метра. И после той погледна надолу и видя тъмните върхове на някакви гигантски палми, които се извисяваха насреща му. От далечната им страна имаше по-светло петно, там щеше да се скрие от погледите на мъжете и Конър мислено се помоли това да е поляна. Дръпна силно и вдигна коленете си колкото можа високо и следващото, което усети, бе как провисва на височината на гърдите си между клоните на палмите, а после пада бързо надолу. Обувките му докоснаха земята, той се претърколи и преметна и спря по гръб точно навреме, за да види, че парашутът се спуска отгоре му като саван.
Усети остра болка в дясното си рамо, но краката му бяха невредими и това бе най-важното. Стигна до края на платното, повдигна го и за момент замръзна неподвижен, за да се ослуша. Чуваше гласове, но не можеше да определи посоката, защото дърветата заглушаваха звука. Все пак знаеше, че разполага само с броени секунди да се освободи от парашута и да изчезне.
Поляната бе обработена и сякаш бе част от някаква плантация. Растителността от другата й страна бе гъста. Конър се зае да откопчава презрамките на парашута. Бяха различен вид от тези, които познаваше, и едната сякаш бе заяла. Вече чуваше мъжките гласове много по-близо. Трябваше да упражни откопчаването в самолета и сега се наруга за своята непредвидливост. След като най-сетне се освободи, хукна с всички сили към прикритието на дърветата.
Щом се озова сред тях, чуваше само крякането на жабите и цвъртенето на насекомите. Растителността под дърветата бе избуяла и сплетена и той се провираше, пълзеше, промъкваше, за да успее да напредне поне малко. Имаше съвсем смътна представа в каква посока се е отправил, но съдейки по това, което бе видял в последния момент от горящия град, предполагаше, че се движи на юг. На всеки няколко минути спираше, затаяваше дъх и се ослушваше за мъжете. Но единственото движение, което долавяше, бе от клоните, които се наместваха на местата си, след като той ги бе разбутал.