— Ти учител ли си?
За момент Конър не разбра какво го питат. Сержантът посочи с палец горящия манастир.
— Учител, тук?
— Да.
— Ела. Трябва да побързаме.
На около километър и половина надолу стигнаха до малък конвой от камиони, който ги чакаше, прикрит под няколко високи дървета, а от двете страни на пътя имаше обрасли с гъста растителност хълмове. Чакащите крещяха и постоянното пищене на късовълновите радиостанции само помагаше да се засили нарастващото чувство за паника. Очевидно всички искаха да се махнат час по-скоро оттук.
Конър бе единственият цивилен и чужденец между тях, но никой не се заинтересува кой е и какво прави там, така че той се стараеше да не се отделя от младия сержант и се качи заедно с хората му в откритата каросерия на единия камион. Когато някой камион се напълнеше, поемаше по пътя и скоро този на Конър също пое през задушаващия прахоляк, а пламъците на горящия манастир осветяваха небето зад тях.
Бунтовниците очевидно бяха заобиколили града в опит да отрежат пътя през долината, защото по хълмовете от двете му страни от време на време блясваха експлозии и отекваха гърмежи, а в светлината на фаровете на камиона зад тях Конър виждаше, че пътят е осеян с кратери от мини и заринат с вещи, изгубени от бежанците, и изгорели останки от коли и камиони. Пръснати бяха и трупове и докато минаваха край тях, Конър ги оглеждаше с нарастващо чувство на тревога и си повтаряше отново и отново, но все по-неубедително, че двете същества, които обичаше най-много на този свят, са някъде в безопасност.
Някои от войниците край него бяха ранени и всички изглеждаха твърде изморени и шокирани, за да говорят, просто се взираха невиждащо в нощта или в подскачащия метален под. Този, който седеше срещу Конър, бе на не повече от шестнайсет години. Имаше кървяща рана на главата и трепереше. Конър свали якето си и внимателно наметна с него раменете на момчето.
Не след дълго въздухът пред тях сякаш се разцепи и всички трепнаха и се снишиха. Конър видя три изтребителя да прелитат над долината, отправили се на север — към Карингоа. След няколко секунди се чу гърмът от ракетите, които бяха изстреляли, и дълго кънтя между хълмовете и по протежение на долината. Тъкмо звукът бе замрял, когато се появиха други самолети, изсвистяха над главите им и направиха същото, и още самолети, докато камионът им не стигна толкова навътре в долината, че експлозиите вече се чуваха като приглушено мърморене и се виждаше смътно червено отражение в далечината.
Конър не можеше да прецени колко време е спал, но когато се събуди, небето просветляваше от зората. Повечето войници в камиона още дремеха. Облаците бяха ниски и оловносиви, въздухът бе влажен и миришеше на дъжд. Все още не напълно разбуден, той погледна разсеяно назад по пътя, към избледняващите фарове на камиона зад тях, който бавно заобикаляше изгорял автобус.
И точно тогава го видя. Стария автобус на два етажа, собственост на манастира.
Конър скочи на крака и извика на шофьора да спре. Войниците наоколо се разбудиха, някои се ядосаха и го нахокаха. Той отново извика, но шофьорът очевидно не го чу или не се впечатли, защото започна да ускорява. Конър се обърна, прескочи, залитайки, краката на войниците, които го ругаеха и го навикваха, но нищо не бе в състояние да го спре. Той стигна до шофьорската кабина и затропа по задното стъкло, а после и по покрива.
— Спри! Трябва да спреш!
Шофорът не изглеждаше доволен от това и му изкрещя нещо в отговор, но Конър не го разбра и продължи да чука, докато камионът не намали и още преди да бе спрял напълно, той се преметна през страничната преграда и скочи на пътя. Падна при приземяването, но веднага се изправи на крака. Шофорът се подаде от кабината си и го засипа с ругатни, същото правеха и много от войниците в каросерията, но Конър не се впечатли.
— Автобусът! Това е автобусът на манастира! Моето семейство!
Обърна се и хукна. Камионът, който се движеше насреща му, наду клаксона, но той не му обърна внимание и изтича покрай него. Имаше не повече от сто и петдесет метра до автобуса, но на Конър му се сториха десет пъти повече. Гертруда лежеше килната, с колело в канавката, и бе опасно наклонена, сякаш с едно бутване щеше да се преобърне. Дълго преди да стигне до автобуса, видя, че е изгорял. Стъклата на прозорците ги нямаше, покривът и предницата бяха почернели и деформирани и само по най-долната част тук-там още се виждаха следи от червената му боя. Ниско отпред — там, където някога бе стояла решетката — сега зееше дупка като от силна експлозия. В шофьорската кабина имаше труп, изгорял до неузнаваемост, свит и приведен, сякаш дори и сега, в смъртта си, се опитваше да се предпази.