Конър се подготви да намери още трупове в автобуса. Но и на двата етажа не откри нито един, същото бе и в изгорелия камион отзад. Младият сержант и двама от хората му дойдоха, за да го върнат в камиона.
— Не трябва да спираме тук — каза сержантът.
— Вие тръгвайте.
— Не. Трябва да дойдете. Тук е опасно.
Той постави ръка на рамото му, но Конър разсеяно я избута и пак му повтори да тръгват без него. Мислено си представяше какво се е случило тук. Тъй като имаше само един труп, вероятно другите бяха успели да избягат невредими. Може би са били откарани от други коли.
— Елате — каза военният. — Тук няма нищо за вас.
— Може да са тук. Някъде.
— Къде? Вижте, няма никой.
Още един камион изрева по пътя и наду тъжния си клаксон, докато ги подминаваше. Конър извърна измъченото си лице настрана и се вгледа в тъмнозелената джунгла на хълма, върхът, на който опираше в ниския облак. Усети бавно, пронизващо чувство на загуба и отчаяние, което се надигна у него, и тръгна, залитайки, към шубрака край пътя и изрева, обърнал глава към небето:
— Джулия!
Звукът отекна в долината и той завика името й отново и отново, а ехото разнасяше всеки негов вик. Когато и последният ек утихна, той се изправи и обходи с поглед склона, търсейки да долови и най-малкото движение. Но всичко бе неподвижно.
После заваля дъжд — отначало с бавни, тежки капки, които барабаняха по земята и лицето и раменете му, а сетне бързо изпълниха въздуха с мирис на утоляващ жаждата си прах.
— Елате — каза сержантът внимателно.
Конър не бе в състояние да проговори. Поклати отрицателно глава.
— Може да ги намерите в някой от лагерите.
Той кимна и сведе глава. Дъждът се засилваше и капките падаха по-бързо, косата и ризата му вече бяха прогизнали. Другите чакаха в откритата каросерия на камиона и подвикваха нетърпеливо.
— Хайде елате — подкани го сержантът. Отново постави ръка върху рамото на Конър и този път той нямаше сили да я отмести, а вместо това се остави да бъде отведен в отчаянието си обратно.
Когато бяха на половината път, виковете на войниците изведнъж се промениха, сякаш вече не го гълчаха. Сержантът до него погледна назад към автобуса и спря.
— Вижте — каза той.
Конър се обърна. Дъждът бе силен, очите му бяха пълни със сълзи и отначало не забеляза нищо. Но после фигурата в шубрака край пътя се раздвижи и той я видя.
— Конър?
В дъжда гласът й бе слаб и несигурен, сякаш тя не вярваше на очите си.
— Конър? Наистина ли си ти?
Той тръгна назад по пътя, чувстваше краката си толкова слаби, че едва не се строполи. И тя излезе на пътя и тръгна към него през бледата завеса на дъжда.
— Джулия?
Спряха на няколко метра един от друг, стояха и се гледаха, сякаш всеки виждаше духа на другия. Памучната й рокля бе съдрана, лицето й бе мръсно, късата й коса — разчорлена. Нито веднъж през всичките години на копнеж и мечти за нея не я бе виждал толкова красива.
— Защо си?… Какво правиш?… — промълви тя.
— Чух, че сте тук. Дойдох да ви намеря.
Тя поклати леко глава и после лицето й се сбръчка, а той пристъпи към нея, прегърна я и усети как цялото й тяло трепери. Опита да й каже поне малко от това, което изпълваше сърцето му, но не намери подходящите думи, нито дори глас, с който да ги изрече. Притискаше главата й към гърдите си и я галеше, а Джулия бавно вдигна ръце, прегърна го и се вкопчи в него. От опита й да каже нещо не се получи нищо и просто заплака, а той си помисли, че тя ще рухне.
През рамото й сега съгледа и другите — появяваха се откъм дърветата като изплашен и предпазлив дивеч. Видя Прингъл, лекаря, и сестра Емили, която държеше две деца за ръце, още деца вървяха зад нея, водени от монахините. Покрай всички тях се шмугна и бързо се втурна на пътя, затичана към майка си, Ейми — дъщерята, която той не бе прегръщал, откакто бе бебе, и която се бе превърнала в това високо, чудесно момиче със зацапано, разтревожено лице и буен поток от мокри руси къдрици.
— Мамо?
Джулия я прегърна и започна да й обяснява кой е Конър, но детето някак вече се бе досетило и колебливо му протегна ръка и стисна неговата. Дъждът се стичаше върху тях и превръщаше пътя в река, а тримата стояха вкопчени един в друг, сякаш никога нямаше да позволят на света или съдбата да ги разделят.
32.
Бе една от онези кристално ясни утрини в Монтана, когато прясно навалелият сняг блести като сатен, а планините се открояват толкова рязко на фона на синьото небе, че можеш да преброиш всяка тяхна замръзнала дипла. Джулия излезе след кучетата на новата веранда и затвори кухненската врата зад себе си. Дори и в студа дървеният под още миришеше на смола. Тя постоя малко, загледана в планините през ледения бретон на стрехите, от устата й излизаше пара, а двете млади колита се въртяха и подскачаха край нея.