— Кротко, момчета. Долу! Долу!
Слезе по стъпалата и пак спря и засенчи очите си от блясъка на снега, за да вижда по-ясно. Единствената следа от конете бе двойната диря, която водеше от обора, през двора и с лека извивка нагоре през хълма и между дърветата. Предположи, че ще се върнат от обичайната си посока, така че вдигна яката си и се отправи към потока.
Къщата, която си построиха, се намираше в падина до хълмовете, на двайсетина километра на изток от масивната варовикова стръмнина на Скалистите планини. Дървената постройка бе ниска и скромна и след като пушекът се виеше от каменния комин, а слънцето огряваше бледите стебла на трепетликите отзад, вече изглеждаше съвсем на мястото си. Отне им повече от година да я построят. С всяка дъска и гвоздей, с всяка греда и подпора новата конструкция на живота им бавно придобиваше форма.
Завръщането им у дома бе трудно.
Първите няколко дни, които прекараха в Кампала, преди да отлетят за дома, Джулия и Ейми стояха сгушени в хотелската стая, още не преживели шока, ближеха раните си, а Конър търчеше из града, за да урежда всичко необходимо. Искаше да помогне на сестра Емили в търсенето на нов дом за децата от «Сейнт Мери» и после да събере Томас и Лорънс Ниеко, които бяха осиновени от приятелите на Конър — семейство Одонг. Дори съдейства в уреждането на погребението на стария Джордж, градинаря, който бе поразен от мината и по някакво чудо бе единствената жертва по време на бягството им от Карингоа. В резултат от всичко това Джулия и Конър не бяха останали насаме нито за миг. Дори авиокомпанията бе против тях. Нямаше три свободни места едно до друго, така че Конър седя отделно по време на полета.
След удивителния му поход, за да ги открие, след отчаянието, с което бе викал името й в джунглата, измъчен, мръсен и съкрушен край изгорелия автобус, и след мига, когато тримата се вкопчиха един в друг под дъжда, след всичко това Джулия предполагаше, че проблемите са решени и че щом се завърнат в Монтана, тя и Конър ще бъдат заедно и тримата ще заживеят щастливо като семейство. Но не се получи така.
Докато бяха в Африка, къщата в Мисула бе дадена под наем на студенти. Те бяха приятели на техни приятели и я бяха оставили чиста, подредена и без нанесени щети, но бяха пренаредили всички мебели и след тях в къщата миришеше по съвсем друг начин, така че Ейми избухна в сълзи, щом прекрачи прага й. Каза, че вече не я чувства като свой дом.
Щом намери старите си играчки и книги и възстанови връзките си с приятелите, се почувства по-добре. Дали мирисът се разсея, или просто свикнаха с него, но скоро го забравиха. Ала във въздуха имаше нещо много по-силно, което никакъв освежител или препарат за почистване не можеше да прогони. Споменът за Ед бе навсякъде, не просто в снимките — много от които самият Конър бе правил, — а като почти осезаемо присъствие във всяка стая.
Джулия знаеше, че Конър навярно го усеща още по-остро от нея. Тя се опита да го възприеме като доброжелателно, да се убеди, че имат благословията на Ед, че той би желал те да са щастливи и да продължат напред, да не остават затворници на миналото, но не успя да направи този скок в мислите си. Знаеше, че двамата с Конър трябва да поговорят за това, но темата бе необятна и се притесняваше, че ако я повдигне, ще изглежда нахално от нейна страна.
Конър остана два-три дни, за да им помогне да се устроят. Но Джулия разбираше колко неловко се чувства той. След преживяния ужас Ейми все още се нуждаеше от утеха и даже и да искаше, Джулия не можеше да я остави да спи сама. Конър бе настанен в малката спалня за гости и след като дъщеря й заспеше в ръцете й, Джулия се питаше дали да се измъкне тихо и да отиде при него. Но рискът Ейми да се събуди и да открие, че я няма, й се струваше твърде голям. А и колкото и да копнееше за него, не бе сигурна, че той изпитва същото. На третата сутрин той замина за ранчото на майка си и може би Джулия си въобрази, но й се стори, че Конър изглежда облекчен, когато тръгваше. Целуна я за довиждане по бузата — като приятел.
На Джулия й се струваше в онези първи дни на отчаяние, че цялата география на живота им се е променила и че по някаква жестока ирония никой не им бе дал карта или компас, с които да се ориентират.
През седмиците, които последваха, Конър се обаждаше всеки ден и често ги навестяваше. През уикендите двете с Ейми гостуваха на него и майка му в ранчото. Беше разгарът на пролетта и Конър водеше Ейми на езда, а когато времето се затопли, тримата понякога правеха походи в планината. Конър подари на Ейми фотоапарат и я научи как да си служи с него, заведе я на потока и й показа как се лови риба на муха.