Ръцете им бяха заети с цветя, шапки и бутилки, така че само устните им се докосваха. После, без да продума, тя се обърна и го поведе в къщата. И въпреки че не го бе планирала така, го заведе горе, в спалнята си. Остави цветята на нощното шкафче, до другите, и за свой ужас забеляза, че е забравила да махне снимките от другото шкафче. Боже, каква идиотка! Поколеба се дали да не го направи сега, но прецени, че не е добра идея. Даже и да ги бе забелязал, той не изглеждаше смутен.
Конър остави шампанското и шапката си на стола и се обърна към нея. Двамата стояха близо един до друг и се гледаха в очите. Той плъзна върховете на пръстите си по ръцете й, после ги положи на раменете й, сведе глава и целуна врата й, шията под брадичката, линията на челюстта й.
Завъртя я с гръб към себе си и целуна родилния й белег на тила, бавно разкопча ципа на роклята й и я остави да се свлече на пода, плъзна длани по гърба й, после по кръста и бедрата. Тя се обърна и го целуна, а той вдигна ръка, погали нежно гърдите й и ги зацелува. Когато протегна ръце зад гърба й и опита да разкопчае сутиена й, тя усети, че тялото му леко трепери, и му помогна, а после, затаила дъх, проследи как той гледа как сутиенът се плъзва от раменете й.
Видя, че зърна снимките зад нея.
— Конър, няма нищо — целуна го нежно. — Сега сме само двамата. Имаме право.
Той кимна, тя го целуна още по-страстно и скоро усети, че той се отпуска и тревогата и вината — или каквото го тормозеше — изчезна. Отново погали гърдите й и дълго ги целува. Джулия го придърпа и го целуна, докато разкопчаваше ризата и колана му.
— О, Конър, желая те толкова отдавна!
— Аз също. Сънувал съм те така. Хиляди пъти.
— И аз съм те сънувала.
Положи я на леглото и свали ботушите и останалите си дрехи, без да отделя очи от нея, без срам или свян. Залязващото слънце бе ниско и лъчите му го огряха, а Джулия се изненада колко слаб е той и колко белези има по светлата му кожа. Някой ден щеше да го накара да й разкаже историята на всеки белег. Когато остана гол, Конър коленичи до нея, прокара пръсти и после устни по цялото й тяло, бавно издърпа бикините й, целуна корема й, разтвори бедрата й и продължи да я целува.
Тя свърши почти веднага щом влезе в нея, тялото й се разтресе и я заляха вълни, които я накараха да стене отново и отново. После и той свърши дълбоко в нея, сякаш най-после бе намерил своето място — там, където би трябвало да бъде и където щеше да остане завинаги. Джулия заплака и не можа да спре, цялото й тяло се тресеше от риданията и сълзите се стичаха като порой, а Конър сведе глава, целуна сълзите й и нежно зарови лице в тях, за да се смесят с неговите сълзи.
— Обещай ми — успя да прошепне тя накрая. — Обещай ми, че вече никога няма да си отидеш.
— Обещавам!
Имаше почти трийсет сантиметра сняг, който скърцаше под ботушите й. Колитата тичаха напред, преследваха се и описваха кръгове в снега между дърветата, но често-често се връщаха назад, за да проверят дали не са я загубили. По бреговете на потока висяха ледени висулки, водата се виеше между тях с пара и течеше бавно и лепкаво, сякаш се чудеше дали и тя да не се превърне в лед.
Джулия вървеше след кучетата покрай върбите и дивите череши по брега, после, подминала завоя на потока и се изкачи нагоре, където теренът ставаше равен и открит и се виждаше цялата долина. И там ги зърна — на неколкостотин метра от нея, яздеха спокойно покрай потока към нея.
Бяха прекалено погълнати от разговора помежду си, за да я забележат, и тя застана край тополите, за да ги изчака да се приближат. Ейми бе със старото си червено вълнено палто и вехт кожен панталон, даден й от майката на Конър. Каубойската й шапка бе една от старите на Конър, която той бе подплатил отвътре, за да не й се смъква. Беше цялата на петна, също като шапката, която носеше той заедно със старото си кафяво яке. Конят му беше светложълтеникав и малко по-висок от красивия кафяво-бял кон, който бе подарил на Ейми за Коледа. Както яздеха сега един до друг, на фона на планината изглеждаха като двойка каубои.
Кучетата издадоха Джулия. Те се втурнаха към конете и веднага щом ги видя, Конър погледна напред и я съгледа, махна й с ръка и Ейми го последва. Джулия също им махна и видя как пришпориха конете, които препуснаха в галоп, обсипвайки със сняг кучетата, търчащи по петите им.
Когато я приближиха, забавиха ход и спряха.
— Мамо! Видяхме следи от вълци!
— Така ли?
— Да, горе при стария път.
— Тогава трябва да внимаваш, както си облечена с това червено палто.
И двете се засмяха. Конър скочи на земята и тръгна към Джулия, водейки коня си.
— Хей, госпожо Форд, мислех, че трябва да си лежите на топло в леглото.
— В такъв ден? В никакъв случай.
Той постави ръка на корема й и я целуна по устните.
— Искаш ли да пояздиш? Мога да те кача. Ще седнеш на една страна.
— Защо не? Ако искате да родя бебето тук, на място.
— Не мисля, че е добра идея — обади се Ейми.
Джулия бе бременна в осмия месец. Вече знаеха, че бебето е момиче. Дори беше известно как ще я нарекат. Емили Скай.
Ейми препусна напред и конят й нагази в заледените плитчини. Конър прегърна Джулия през рамо и тръгнаха по обратния път край потока и нагоре през тополите към къщата, а конят пристъпваше бавно зад тях.
Понякога Джулия се чудеше какво щеше или нямаше да стане, ако Ейми не бе поела инициативата и не бе отишла на онзи рожден ден. Важните неща в живота никога не стават случайно. Но дори и с тези, които са предопределени, понякога трябва да поизчакаш, а после може би дори леко да ги побутнеш.