В мига, в който Ед влезе в апартамента им онази вечер, Джулия знаеше, че Линда го одобрява. Отвориха си бутилка вино, после още една и седяха и си говориха до два часа през нощта. Ед дълго разглежда по-новите картини на Джулия, които бяха струпани до стената. Те бяха резултат от двумесечното пътуване до Кения, което бе предприела предното лято. Тя се бе влюбила в първичната образност и широта на Африка, но макар че се бе върнала с купчина снимки, бе открила, че не може да улови духа на онези места на платното. Гнетеше я чувството, че картините й са като клишета. Ала Ед многократно повтори, че са страхотни, и отдели една, за която заяви, че му харесва най-много. Тя бе единствената, която и Джулия харесваше — огромен близък план на една зебра, увеличена до такава степен, че изглеждаше почти като абстрактна картина.
После Ед изтощи от смях и двете с разказа за наводнението в апартамента си и с имитациите на отвратителния Декстър Ротуел-младши. А когато им призна, че освен музикант и композитор, през лятото гаси горски пожари, Джулия предположи, че Линда ще припадне всеки момент. Щом Ед си тръгна, двете останаха зашеметени и ухилени една на друга като ученички.
— Е — каза Линда, — виж ти! Поет и воин.
— Какво мислиш?
— Какво мисля? Скъпа, ако не го свалиш много бързо, аз ще го направя.
Сега, четири месеца по-късно, Ед и Джулия още бяха на етап, когато им бе трудно да държат ръцете си далеч един от друг, и идеята да прекарат разделени цялото лято никак не им се нравеше. Така че Ед й предложи да си намери някаква работа за лятото в Монтана и тя успя да го направи само с две-три обаждания.
Докато Джулия учеше в колежа, прекарваше всяко лято — от юни до септември — в Колорадо, където работеше за една организация, наречена «Дивата природа и младежта». Децата, с които се занимаваше организацията, бяха непълнолетни закононарушители, изпратени в тази програма от съда като последен шанс. На групи от максимум дванайсет човека ги водеха из горите в продължение на цели два месеца. Даваха им специални обувки за планината, спален чувал, дъждобран и анорак и това бе всичко. С подкрепата и напътствията на четирима ръководители — един от които бе Джулия — те трябваше да се научат да оцеляват в пустошта.
Преди да се заеме с тази работа, Джулия винаги бе смятала, че ще изкарва прехраната си като художник. Но това, което видя през онези три лета — поразителната трансформация на някои от децата от враждебни и отчаяни в уверени и общителни младежи, — я впечатли толкова силно, че промени решението си. Продължи образованието си и получи магистърска степен по образователна психология и оттогава работеше като терапевт в едно училище за деца със специални нужди в Бостън.
Преди две години програмата «Дивата природа и младежта» бе открила втори център в Хелина, Монтана. С едно кратко обаждане Джулия успя да уреди да я наемат там за лятото. Директорът на центъра в Колорадо — Глен Нилсен, се бе преместил в новия център, за да го ръководи. Двамата с Джулия бяха добри приятели и ако не беше Майкъл, можеше да станат и нещо повече. Когато тя му се обади, той много се зарадва, че отново ще има шанс да работи с нея и дори предложи да й уреди да живее заедно с още две жени от центъра в апартамент в Хелина. Когато Джулия съобщи на Ед, че намира това за добра идея, той придоби обиден вид. Искаше да живее с него в Мисула.
— Слушай — каза тя. — Вие двамата с Конър ще си живеете там по мъжки.
— По мъжки? Конър няма да има нищо против да живееш с нас. Той е готин.
— Сигурна съм. Както ми го описваш, явно е страхотен. Но наистина смятам, че ще е по-добре, ако си имам свой апартамент. Ей, не започвай да ми се цупиш. Нали твърдиш, че до Хелина е само два-три часа път.
В крайна сметка обаче тя се предаде, макар че не знаеше доколко ще успяват да се виждат. Нейната работа щеше да бъде на смени от по осем дни, следвани от шест дни почивка. Ед щеше да почива или в петък и събота, или в неделя и понеделник.
Тя усети, че главата му се размърда на рамото й.
— Пристигнахме ли вече? — попита той като сънено дете.
— Вече пътуваме към къщи. Ти проспа цялото лято.
— Миришеш много хубаво.
— Радвам се, че мислиш така. Цялата ми лява страна е парализирана. Главата ти тежи поне тон.
— Няма как. С толкова много мозък.