Целуна я по бузата, после си сложи очилата и се наведе да погледне през прозореца.
— Някъде над Дакота сме — определи той. — След няколко минути ще летим над Монтана. Сигурно затова се събудих. Не се шегувам. Винаги се случва. Събуждам се точно когато доближаваме Монтана. Усещам вибрации или нещо подобно.
— Нима?
— Мога да се закълна. Веднъж се запознах с една жена, която се занимаваше с астрология и говореше за прераждащи и разни такива, и й разказах за вибрациите, а тя ми обясни, че това е, защото в предишния си живот съм бил родом от Монтана.
— Какво, бил си каубой?
— Не, индианец от племето на чернокраките. Оказва се, че съм биел барабани.
— Как си се казвал?
— Забравих.
— Лъжеш! Хайде, кажи.
Ед въздъхна:
— Беззъбата мечка.
Джулия се разсмя на глас:
— Беззъбата мечка?
— Хайде, смей ми се, не ми пука! Говорим за миналия ми живот, какво толкова.
— Защо беззъба?
— Откъде да знам? Може би съм бил некадърен на барабаните.
— Какво друго ти каза?
— Това беше. Ядоса ми се, като я попитах кой е бил соло китарист, и не ми продума повече.
Прекараха остатъка от пътуването, наблюдавайки как равнините под тях отстъпват на стръмни хълмове — като гърбове на огромни китове, обрасли с борове хребети и широки речни долини. Ед й назоваваше като екскурзовод местата, над които прелитаха. Планинските вериги Роузбъд, Бигхорн и Прайър, далеч на север ширналият се Билингс и извивката на река Йелоустоун, която течеше в обратна посока. Ед я накара да се наведе съвсем до стъклото, за да види източните склонове на Скалистите планини пред тях, които ставаха все по-големи и по-големи, неразтопения сняг по най-високите им върхове, искрящи в розово под отблясъците на късното следобедно слънце. И за нула време същите тези върхове се снижиха като джуджета под тях и самолетът пресече континенталния раздел, описвайки широк завой на запад, където гъстите гори, преливащи в многобройни нюанси на зелено, се прекъсваха единствено от езерата, които синееха като отражение на небето над тях. И после, при последното бавно спускане към Мисула, горите преминаха в равнини и пасбища, появиха се къщи, ферми, коне и крави, коли, хора, които се трудеха. Ед сподели, че има чувството, сякаш изобщо не е заминавал от това място, и че видът на тази земя събужда усещането за някаква празнота вътре в него, копнеж, който само това място може да запълни.
Джулия го погали по косата.
— Моята малка Беззъба мечка.
Когато слязоха от самолета, въздухът бе пропит от мирис на керосин и нагорещен асфалт. Въпреки това Ед вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си, сякаш вдишваше най-сладкия аромат. Обви ръката си около раменете й и двамата тръгнаха към изхода.
— Ето го.
Ед помаха и през стъклената стена Джулия видя висок млад мъж с дълга руса коса, който им махаше с каубойската си шапка. Тълпата пътници напредваше бавно. Пред тях бутаха един старец на инвалидна количка и това ги забави по пътя към изхода. Конър беше сложил шапката си обратно на главата, стоеше усмихнат и чакаше спокойно. Най-после стигнаха до него.
— Извинете — каза Ед. — Оттук ли е пътят към пожарите?
— Много сте закъснели. Вече ги изгасихме всичките.
Конър пак свали шапката си, Ед разтвори ръце и двамата се прегърнаха с една от онези смешни мъжки прегръдки, които неизменно включват потупване по гърба.
— Здрасти, приятел — каза Ед. — Как я караш?
— Добре. Още по-добре, след като ти си вече тук. О, имаш нови очила.
— Да. Джулия твърди, че с тях изглеждам секси.
— Ами, май и на нея й трябват очила — обърна се към нея: — Е, както гледам, тоя секси приятел с очилата няма да се сети да ни запознае. Ти сигурно си прекрасната Джулия. — Подаде й ръка. — Чувал съм много за теб.
— И аз за теб.
— Добре дошла в Монтана.
— Благодаря.
Дланта му бе твърда и мазолеста и той я гледаше с бледо сините си очи по такъв прям и решителен начин, че тя почти се смути, сякаш някак можеше да надникне в главата й.
— Вече съм си намерил място за паркиране, така че, мисля, съм в безопасност.
Джулия погледна Ед сърдито.
— Някога ще доживея ли да спреш да разправяш тази история?
Ед погледна приятеля си и двамата обмислиха отговора на този въпрос, после поклатиха решително глави и едновременно заявиха, че това не е особено вероятно. Конър се ухили:
— Джулия, съжалявам. Повече никога няма да го спомена.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Хайде, да вървим да вземем чистачките ви, тоест багажа ви.
По пътя към залата за получаване на багажа и докато чакаха край лентата, Ед бомбардираше Конър с въпроси. Искаше да знае кои други са в екипа на парашутистите това лято, какви пожари са гасили досега и къде, какво е било времето и какви са прогнозите и така нататък. Приятелят му отговаряше търпеливо, като адресираше отговорите си не само към Ед, но и към Джулия.