Джулия се пъхна в леглото и отвори книгата си. Четеше «Ана Каренина» за трети път и романът я вълнуваше повече от всякога. Но сега се улови, че чете един и същи абзац отново и отново, така че скоро се отказа и изгаси лампата. Чу ромоленето на реката отвън и приглушените гласове на мъжете в съседната стая и въпреки че беше топло, придърпа завивката до брадичката си, за да се спаси от студа, който я връхлетя, откакто видя снимката на Конър. Не можеше да прогони образа от главата си. Ед бе нарекъл снимката адско попадение, без да осъзнава буквалната си правота. Но Конър го бе разбрал.
Явно се бе унесла, защото следващото, което си спомняше, бе, че Ед лежи гол зад нея и я целува по врата. Искаше да се любят и когато тя промърмори, че е твърде изморена, той се престори на обиден и каза, че може да минат дни, може би дори седмици, преди отново да се видят. Така че тя се обърна и му позволи да я погали и скоро образът, който така я бе потресъл, се разтопи и изчезна от съзнанието й. Но в мекия сблъсък на телата им онази нощ за пръв път имаше следа от тъга.
5.
Орелът се издигаше, описвайки плавни кръгове заедно с потока горещ въздух, а сянката му се плъзгаше по стената на каньона, който блестеше като препечена охра под лъчите на следобедното слънце. На места скалата бе потъмнена с ръждиви петна — там, където се бяха спускали водите от топящите се снегове, а в цепнатините стърчаха храсти — като косми от ушите на старец. Сега вече слънцето се спускаше бавно зад стената на каньона, а изобилието от цветове потъваше в надигащата се сянка. От време на време орелът изпискваше и звукът се разнасяше надолу в каньона като отекващо ридание.
Дали изобщо птицата забелязваше разпръснатата група хора на стотици метри под нея, бе невъзможно да се определи, но скръбта в крясъците й беше по-осезаема от всякога. Те се влачеха по една пътека, която се виеше покрай коритото на пресъхнал поток. Вървяха със сведени глави, провиснали рамене и лица, почернели от праха и потта. Пътеката бе стръмна и напредваха мъчително и бавно, а под краката им се вдигаха облаци прахоляк. Бяха като поклонници, загубили пътя и вярата си, или като окаяни бежанци, спасили се от някаква чудовищна жестокост в далечната си родина, но изгубили всичко, освен мъката и самосъжалението. Каквито всъщност бяха — в различна степен — всички, освен четирима.
Минаваха през гъсталак от изсъхнали борове, изтръгнати от корените им при топенето на снеговете, което заливаше с бушуващи вълни каньона всяка ранна пролет. Сега спряха, защото една фигура от групичката се отклони от пътеката и се скри в шубрака от върби.
— Да те чуем, Скай.
Пауза. Вместо това се обади орелът. Едно от момчетата се изкикоти.
— Хайде, Скай. Трябва да извикаш номера си.
Зад гъсталака от клони Скай Макрийди, наполовина индианка, убила един полицай и като цяло загубила всякаква надежда, изскърца със стиснати зъби. Беше се навела и пишкаше върху прахта. Дяволите да я вземат, ако продължеше да играе шибаните им детски игрички.
— Скай, ако не извикаш номера си, ще трябва да дойдем да те търсим.
Затвори очи, за да овладее яда си. Беше толкова унизително. Човек не можеше дори да се изпикае, без някой да му виси на главата. Тази надута госпожичка Джулия, така наречената ръководителка, която й викаше в момента, беше най-непоносима от всички. Винаги бе толкова добра. Скай се опитваше с всички сили да я накара да избухне, да изгуби за момент самоконтрола си, но засега без успех. Човек би очаквал, че след като е жена, кучката ще разбере колко й е трудно на Скай. В тази проклета група имаше десет младежи и само тя беше момиче.
— Добре, съжалявам, Скай, но идвам!
— Майната ти — измърмори тя. — Седем! — извика.
— Благодаря, Скай. Продължавай.
Момичето сърдито вдигна панталона си и го закопча.
— Продължавай да викаш, Скай!
— Седем! Седем! Седем! Седем!
Появи се навъсено иззад храстите и продължи да крещи номера си по целия път, докато се върна при останалите и застана точно пред Джулия. Продължи да вика, въпреки че вече бе на сантиметри от лицето й.
— Седем! Седем! Седем! Така ли? Вече успокоихте ли се?
— Да, Скай. Точно така. Благодаря ти.
Мич, самоопределилият се за устатко на групата, изтърси някакъв остроумен коментар за това колко е ядосана Скай и тя се обърна към него и го сряза да млъква, защото иначе ще го срита в шибаното лице.
— Добре, добре — каза Джулия и вдигна ръце. — Хайде всички да се съберем в кръг. Сега.