Чуха се стенания, но останалите ръководители — Скот, Кейти и Лора — се раздвижиха и скоро, за незнайно кой път този ден, всички стояха в кръг и се гледаха мълчаливо. Скай се взираше в земята.
— Добре — потрети Джулия спокойно. — Вече всички знаем какво става, когато някой използва обиден или неподходящ език. Е, Скай, когато си готова, бихме искали да чуем двайсет приемливи варианта на това, което каза току-що.
— Кое? Казах си номера. Какво искате? Шест? Пет? Какво?
— Не, ти наруга Мич и го заплаши с насилие.
— Сякаш съм се изплашил, леле — мале — обади се Мич.
— Ще чуем и двайсет варианта от Мич, след като Скай свърши.
Младежът направи физиономия на несправедливо обвинен и останалите се разсмяха. Той бе на седемнайсет години и най-големият в групата. Беше висок, тъмнокос и мускулест и много добре знаеше колко умен и привлекателен е. Скай не можеше да го понася. Всички отново се умълчаха. Чакаха дълго, но доколкото зависеше от нея, имаше шанс да продължат да си чакат безкрайно.
— Е, Скай — обади се Джулия. — Знаеш, че тук не поставяме срокове. Не бързаме, за да хванем самолета или нещо такова. Имаме цялото време на света, така че ще закъснеем единствено с вечерята.
Скай въздъхна и отметна глава назад. Не искаше да среща ничий поглед. Проклетият орел продължаваше да се рее в небето и да пищи като идиот.
— Добре — каза тя накрая. — Например можех да кажа: «О, моля те, скъпи Мич, моля те, не си прави шеги с мен, бедната».
— Браво. Това беше първото. Обаче да се опитаме да избегнем сарказма.
— Или… можех да кажа: «Нали разбирате, доста е трудно, когато си единствената жена в групата, да отидеш да се изпикаеш пред всички тези… момчета. Просто е ужасно притеснително, нали?»
— Да. Мисля, че всички разбираме това. Браво, това беше второто.
Отне й още половин час да измисли останалите осемнайсет варианта. После почти толкова дълго Мич съчинява неговите двайсет. Накрая, след като пийнаха вода от шишетата, които носеха, и още неколцина притичаха в храсталака, за да се облекчат, повтаряйки номерата си като развален грамофон, всички метнаха раниците на гърбовете си и отново поеха по пътеката.
Когато съдията й беше казал, че ще я изпрати в тази програма, Скай си нямаше и бегла представа какво може да включва тя. Единственото, което знаеше, бе, че със сигурност звучи по-добре, отколкото да я пратят в затвора като онзи маниак Шон. И през първия месец в програмата нямаше никакви проблеми.
Живееха в изоставена казарма в покрайнините на Хелина и въпреки че се смущаваше, че е единственото момиче в групата и че трябва да става в ранни зори, да прави всякакви тъпотии — като джогинг два пъти дневно, физически занимания и вдигане на знамето всяка сутрин, — през останалото време трябваше просто да си седи, докато ръководителите на групата я «преценяваха», което означаваше, че й задаваха едни и същи скучни въпроси, задавани й вече милион пъти от полицаи, педагози, социални работници и всевъзможни психиатри, на които отдавна бе загубила броя. Понякога просто си измисляше разни неща, за да ги обърква или да ги заблуди, че са попаднали на нещо важно, но през повечето време просто повтаряше все същите отговори. За дома й, за детството й, за родителите й и, разбира се, за чувствата й.
Те все искаха да разберат как се чувства по отношение на всички и всичко и питаха толкова често, че направо й се приискваше да се разпищи. Сякаш това бе единственото, с което ги бяха надъхали в училището за психиатри или където бяха учили тези досадници. «И как се почувства заради това, Скай?» Както когато им каза, че е трябвало всяка нощ да слуша как вторият й баща се прибира пиян, бие и насилва майка й и после тръгва да търси и нея. А ти как се чувстваше! «О, страхотно. Много ми харесваше, нали разбирате?» Винаги задаваха въпроса с едно и също изражение на загриженост и тревога, сякаш наистина, наистина разбираха какво й е било, сякаш изпитваха част от болката й, сякаш това се бе случило и на тях, което, разбира се, бе пълна измислица, защото те бяха израснали като писани яйца, никой от тях не бе живял в истинския свят и нямаше и най-слаба представа какво всъщност представлява той.
След като прекараха месец в казармата, най-неочаквано една вечер миналата седмица им сервираха специална вечеря със спагети, връчиха им по един спален чувал и разни други неща, натъпкаха ги в един автобус и четири часа по-късно ги стовариха насред пущинака. По време на пътуването Скай се опитваше да разгадае накъде отиват, но навън бе непрогледен мрак. В продължение на два дни, без почти нищо за хапване, извървяха към петдесет километра в планината, което Скай предполагаше, че трябва да ги шокира или да ги пречупи, или нещо такова, и по тази причина тя просто вървеше с наведена глава и не се оплакваше. От време на време имаше чувството, че дробовете й ще избухнат, краката й станаха целите в мазоли и пришки и боляха адски, но тя по-скоро щеше да умре, отколкото да си признае болката.